Общество

Механизмът на заразата, историята на един от нас

Статията е публикувана в New York Magazine. Автор е Джеф Уайз, а преводът е на Иво Манолов. Заглавието е на Момичетата от града.

Механизмът на заразата, историята на един от нас

Снимка: Getty Images

Статията е публикувана в New York Magazine. Автор е Джеф Уайз, а преводът е на Иво Манолов. Заглавието е на Момичетата от града.

Обаждаш се на приятел и се уговаряте да се срещнете за обяд. Времето е необичайно пролетно, така че избирате място с маси на открито, което би трябвало да е по-безопасно. Както обикновено, взимаш всички разумни предпазни мерки: използваш средства за дезинфекция на ръцете, сядаш на голямо разстояние от други клиенти и се опитваш да не докосваш лицето си. Донякъде подозираш, че цялата тази история с коронавируса може да е леко преувеличена.

Това, което не знаеш е, че преди десет дни бащата на твоя приятел беше на гости на свой бизнес партньор в университетския клуб, където се зарази с коронавирус от съпругата му. Три дни след това той се закашля в ръката си, преди да отвори вратата на апартамента си, за да посрещне сина си (твоя приятел) у дома. Слюнката на пациентите с COVID-19 може да съдържа половин трилион вирусни частици на чаена лъжичка, а кашлицата я аерозолизира в дифузна мъгла. Когато твоя приятел влезе в къщата, той пое дъх и 32 456 вирусни частици се настаниха върху лигавицата на устата и гърлото му.

Оттогава вътре в тялото му се размножават вируси. И докато той говори, преминаването на дъха му върху влажната лигавица на горното му гърло създава мънички капчици слуз, носещи вируси, които невидимо се извисяват във въздуха над вашата маса. Някои се настаняват върху все още недокоснатата храна в чинията ти, други се спускат върху пръстите ти, други влизат в синусите ти и в гърлото ти. Докато протегнеш ръка за довиждане, върху тялото ти вече има 43 654 вирусни частици. А след като приключите да се ръкувате, този брой вече е 312 405.

***

Eдна от капчиците влиза в разклоняващите се канали на белите ти дробове и се установява върху топлата, влажна повърхност, отлагайки вирусни частици в слузта, покриваща тъканта. Всяка частица е кръгла и много малка; ако увеличиш човешки косъм, така че да е широк колкото едно футболно игрище, вирусът би бил с диаметър 10 сантиметра. Външната мембрана на вируса се състои от мазен слой, ограден с назъбени протеинови молекули, наречени шипови протеини. Те стърчат като шиповете на топка за масаж. В средата на частицата на вируса е навита нишка от РНК – генетичния материал на вируса. Полезният товар.

Докато вирусът преминава през белодробната слуз, той се блъска в една от клетките, които оформят повърхността. Клетката е значително по-голяма от вируса; по скалата на футболното игрище, тя би била с диаметър 8 метра. Един милиард години еволюция са я оборудвали да се противопоставя на нападатели. Но също така има уязвимост – един вид задна врата. От стената и изпъква протеинова молекула – рецептор за ангиотензин конвертиращ ензим 2 (АСЕ2). Обикновено този рецептор играе роля в модулирането на хормоналната активност в организма. Днес той ще служи като котва за коронавируса.

Шиповият протеин се докосва до повърхността на белодробната клетка, формата му съвпада с тази на ACE2 рецептора толкова добре, че вирусът и клетката се закачат като две блокчета от Lego. След това мембраната на вируса се слива с мембраната на клетката, изливайки вирусната РНК във вътрешността на белодробната клетка. Вирусът е вътре.

***

Вирусната РНК започва работа. Клетката има свой генетичен материал – ДНК, който произвежда копирани фрагменти от себе си под формата на РНК. Те непрекъснато се копират и разнасят във вътрешноклетъчното пространство, където дават инструкции как да се генерират протеините, които изпълняват всички функции на клетката. Това е като работилницата на Дядо Коледа, където елфите, които правят играчките, са т.нар. рибозоми.

Веднага щом вирусната РНК срещне рибозома, тази рибозома започва да я чете и да изгражда вирусни протеини. След това тези протеини помагат на вирусната РНК да се копира. Копираната вирусна РНК задръства останалите рибозоми на клетката. Други вирусни протеини блокират клетката да се бори обратно. Скоро нормалната работа на клетката е напълно затормозена от нуждите на вирусната РНК. Цялата енергия и вътрешноклетъчна машина се заема с изграждането на компонентите на безброй реплики вируси.

След изграждане тези компоненти се прехвърлят върху един вид клетъчен конвейер към стената на клетката. Там вирусни мембрана и шипови протеини се увиват около нишките на вирусна РНК и се създават нови вирусни частици. Новосъздадените вирусни частици се събират във вътрешни мехурчета, наречени везикули, които излизат на клетъчната стена, и се пукат изпускайки десетки и стотици хиляди нови вируси.

Междувременно шипови протеини, които не са били включени в нови вируси, се вграждат директно в мембраната на клетката приемник, която от своя страна се закача към повърхността на съседна клетка. След това двете клетки се сливат и цял набор от вирусна РНК преминава в новата приемна клетка.

Тази сцена се повтаря по целите белите дробове, гърлото и устата, клетка след клетка. Ако приемем, че вирусът се държи подобно на своя роднина – SARS, то процесът на инфектиране на всяка нова клетка отнема около ден и може да размножи вируса милион пъти. Репликираните вируси се разливат в слузта, нахлуват в кръвообращението и се изливат през храносмилателната система.

***

Ти не усещаш нищо от това. Всъщност, чувстваш се напълно добре. Ако изобщо имаш някакво оплакване, това е скуката. Ти, като един отговорен гражданин, стоиш вкъщи, за да практикуваш социално дистанциране и след два дни безспирно гледане на сериали по телевизията, в крайна сметка решаваш, че психичното ти здраве е застрашено, ако не излезеш навън.

Обаждаш се на твоя бивша приятелка и тя се съгласява да те срещне на разходка покрай реката. Надяваш се, че “края на света” може да запали някакво следобедно безразсъдство, но маската на лицето, която тя носи, убива настроението. Освен това тя ти казва, че е решила да се премести в апартамента на новия си приятел, когото била срещнала, играейки онлайн. Ти дори не знаеше, че тя играе онлайн. Тя те прегръща топло на сбогуване и ти й казваш, че се радваш че успяхте да се видите, но тръгваш с усещане на празнота. Това, което тя не знае, е, че преди час ти беше в тоалетната и пренебрегна да си измиеш ръцете след това. Невидимият фекален филм, който оставяш върху ръкава на сакото й, съдържа 893 405 вирусни частици. Четиридесет и седем секунди след като се прибере вкъщи, тя ще закачи палтото си и ще се почеше в основата на носа, точно преди да си измие ръцете. В този момент 9 404 вирусни частици ще се пренесат върху лицето й. След пет дни линейка ще я закара до близката болница, по спешност. 

Вижте как продължава историята...


Подобно на завод, приватизиран и разпродаден на части, заразените ти клетки трескаво произвеждат и изхвърлят вирусни частици, докато не се спукат. Докато фрагменти от разградени клетки се разпространяват през кръвообращението ти, имунната ти система най-накрая усеща, че нещо не е наред. Белите кръвни телца откриват фрагментите на мъртвите клетки и отделят химикали, наречени цитокини, които служат като алармен сигнал, активирайки други части на имунната система. Когато имунните клетки идентифицират клетка, която се е заразила, те я атакуват и унищожават. Вътре в тялото ти започва да бушува микроскопична война, като имунната ти система атакува всичко наред. С нарастването на касапницата температурата на тялото ти се повишава и заразената зона се възпалява.

Два дни по-късно, сядайки да обядваш, осъзнаваш, че мисълта за ядене те кара да ти се гади. Лягаш и спиш няколко часа. Събуждаш се за да разбереш, че състоянитето ти се е влошило допълнително. Гърдите ти са стегнати и имаш суха кашлица, която просто не иска да спре. Чудиш се: това ли е COVID-19? Трескаво ровиш из аптечката; в крайна сметка намираш термометър в гардероба си. Задържаш го под езика си за минута и след това четеш резултата: 39 градуса. Мамка му, мислиш, и се пъхаш обратно в леглото. Казваш си, че това може да е просто редовният грип и дори ако нещата се влошат, ти си млад (общо взето) и здрав. Не си във високо-рискова група.

***

Прав си, разбира се, в известен смисъл. За повечето хора, заразени с коронавирус, нещата не се влошават повече от това. С почивка на легло, нещата постепенно се оправят. Но поради причини, които учените не разбират, около 20 процента от хората се разболяват тежко. Въпреки относителната си младост, ти си един от тях.

След четири дни бушуваща треска и болки по цялото тяло, ти осъзнаваш, че никога в живота си не си бил по-болен. Имаш суха кашлица, която те тресе толкова силно, че те боли гърба. Дишайки на пресекулки, си поръчваш едно такси се отправяш към най-близкото отделение за бърза помощ. (Оставяш 376 345 090 вирусни частици, размазани по различни повърхности на колата, и други 323 443 865 в аерозоли във въздуха.)

В отделението за Бърза помощ те преглеждат и те изпращат в отделение за изолация. Докато лекарите чакат резултатите от тест за коронавирус, те ти правят снимка на белите дробове, на която се виждат тъмни зони – размити петна, причинени от натрупване на течност там, където имунната битка е най-интензивна. Не само че си болен от COVID-19, но си развил и един специфичен вид остра и опасна пневмония, наречена ARDS (Синдром на респираторно разстройство [дистрес] при възрастни).

Понеже всички нормални болнични легла вече са заети от пациенти с COVID-19, теб те слагат на детско креватче в стая заедно с петима други пациенти. Лекарите те поставят на интравенозно хранене, за да снабдят тялото ти с хранителни вещества и течности, както и антивирусно лекарство. В рамките на един ден от пристигането ти състоянието ти се влошава. Повръщаш няколко пъти и започваш да халюцинираш. Сърдечният ти ритъм се забавя до 50 удара в минута. Пациент в съседната стая е умрял и лекарите вземат вентилатора, който е използвал, и го поставят на теб. Когато медицинската сестра вкарва ендотрахеалната тръба надолу в гърлото ти, ти си в полусъзнание и почти не усещаш тръбата докато тя навлиза дълбоко в дробовете ти. Просто лежиш там, докато тя залепя лента върху устата ти, за да задържи тръбата на място.

***

Сриваш се. Имунната ти система е изпаднала в “цитокинов шок” – свръхпроизводство с такава интензивност, че вече атакува не само вирусната инфекция, но и собствените клетки на тялото. Белите кръвни телца щурмуват белите ти дробове, унищожавайки тъканите. Течността запълва малките алвеоларни торбички, които обикновено позволяват на кръвта да абсорбира кислород. Ти фактически се давиш, независимо от вентилаторът който помпа обогатен с кислород въздух в дробовете ти.

Това не е най-лошото. Интензивността на имунния отговор е такава, че под неговия натиск органите в цялото тяло спират да работят, процес, известен като синдром на многоорганна дисфункция или MODS. Черният ти дроб спира да работи и да преработва токсините в кръвта ти, така че лекарите те закачат на машина за денонощна диализа. Лишени от кислород, мозъчните ти клетки започват да измират.

Ти си на ръба между живота и смъртта. Сега, когато си преминал в MODS, шансовете ти са 50/50 или по-лоши. Поради факта, че пандемията е натоварила ресурсите на болницата отвъд точката на пречупване, перспективата ти е още по-мрачна.

Лежейки на своето детско креватче, дочуваш с половин ухо как лекарите те закачат на машина за екстракорпорална мембрана-оксигенация (ECMO). Тя ще поеме работата на сърцето и белите дробове и (да се надяваме) ще те поддържа жив, докато тялото ти успее да намери обратно пътя към равновесие.

***

И тогава, изведнъж те залива непреодолимо чувство на спокойствие. Усещаш, че си стигнал до дъното в борбата си за живот. Най-лошото свърши. С победената вирусна атака имунната система на тялото ти ще се отдръпне назад и ти ще започнеш бавния, болезнен път до пълно възстановяване. След няколко седмици лекарите ще изкарат тръбата от гърлото ти и ще откачат вентилатора. Апетитът ти ще се възстанови, цветът ще се върне по бузите ти, и една лятна сутрин ще излезеш на чист въздух и ще вземеш такси за вкъщи. И след това ще срещнеш момичето, за което ще се ожениш, и ще имате три деца, две от които ще имат свои деца, които ще ви идват на гости в старческия дом в покрайнините на града.

...

Тази история може да има и друг край. Ако искате да го прочетете, можете да го направите тук.

 

Време е да се събудим – 5 оптимистични сценария за бъдещето