Много шум и нищо

Достатъчно е да разлистите или скролнете кое да е лайфстайл издание. Там, наред със смислените и полезни новини за предстоящи събития е пълно и с анонси или ревюта на културни, музикални, художествени и всякакви други фестивали, изложби, хепънинги и  ивенти на най-различни артисти, продуценти, художници и прочие хора на изкуството. Всички характерни с това, че опаковката им е по-скъпа от съдържанието. Достатъчно е да събереш двама-трима сподвижници, за наемеш място, разбира се –по-неординерно, и да направиш събитие от местно значение, което медиите ще отразят без капка съмнение или критичност.
Важното е да е тип Модерно изкуство, та това никой не знае какво е. Важното е и да е малко поне налудничаво,  така никой няма да посмее да го постави под въпрос – нима смее да се покаже недостатъчно напредничав?  Какво от това, че самото отразяване на събитието в пресата е по-голямо събитие от самото събитие? Какво от това, че фестивалите никога повече няма да се случат или че в галериите не влиза никой освен приятелите на автора?
Не че няма стойностни проекти и наистина значими културни събития. Не, просто те са удавени в порой от посредственост, камара от еднодневки, върволица от кандидати за слава. А медиите, призвани да отсяват, ориентират и препоръчват, мълчат. Готови са да анонсират всичко, но да критикуват нищо. Живеят с усещането, че са изпълнили дълга си и нехаят. А публиката  колкото и да опитва , усеща, че никога няма да може да се ориентира, за да е на висотата на модерността и културността. В една паралелна вселена авторите на културни продукти и техните потребители съществуват, за да не се срещнат никога.