Истина ли е, че начинът, по който се привързваме към първите важни хора в живота си, е определящ за приятелските ни и партньорски взаимоотношения като възрастни?

Психолозите твърдят, че е така. Начините на свързване с другите, които се научават още през първата една година на детето, са устойчиви до края на човешкия живот и изграждат вътрешни работни модели, които постоянно и неотменно използваме.

Тези решаващи модели за формиране на привързаност през първите 12 месеца от живота са установени чрез интересен експеримент на психолога Мери Ейнсуърт, проведен през 50-те години на миналия век в САЩ. Изследването се състои в режисирано краткотрайно разделяне на общо 23 едногодишни деца от майките им и наблюдение на начина, по който децата се държат. Процедурата съдържа серия от няколко триминутни епизода, в които децата са затворени в комфортна, но странна стая, в която първо са заедно с майките си, после в стаята влиза непознат човек, следва излизане на майките и накрая излизане на всички възрастни. Ейнсуърт извежда три модела на привързаност от този експеримент – сигурна, тревожно-избягваща и тревожно-амбивалентна. 

Начините на свързване с другите, които се научават още през първата една година на детето, са устойчиви до края на човешкия живот и изграждат вътрешни работни модели, които постоянно и неотменно използваме.

Децата със сигурна привързаност са 60% от всички изследвани деца. Те са изплашени, когато майката излиза, но много бързо си връщат контрола и търсят нещо, което да ги успокои. После свободно изследват ситуацията около себе си и си играят с играчките. Това са деца, чиито майки са емпатични, чувствителни и откликващи на желанието им за внимание. Тези деца търсят контакт с майка си след кратката раздяла и пак се ангажират с игра. Те поглеждат от време на време къде е майка им и понякога се въртят около нея. По принцип те плачат по-малко от другите деца, не се разстройват при кратка раздяла с майката и когато тя ги вземе, се радват на близкия телесен контакт. В дългосрочна перспектива тези деца комуникират много повече с майките си, а в бъдеще са склонни да й разказват и споделят. Те стават възрастни, които са много по-склонни да търсят в околните добронамереност и сигурност и лесно създават здрави и устойчиви връзки.

Добрият баланс между изследване и привързаност не се наблюдава при другите 40% от изследваните от Ейнсуърт деца. Някои от тях са пасивни, не изследват дори когато майка им е присъстваща, стресират се от непознати и изпадат в безпомощно и дезориентирано състояние, когато майка им я няма. А когато тя се завърне, могат дори да не я поздравят. Изглежда, че дори когато показват, че искат да бъдат близо до майка си и да са в контакт, това не им носи удоволствие. Тези несигурни модели на привързаност Ейнсуърт квалифицира като тревожно-избягваща и тревожно-амбивалентна.