Общество

Момичето паяк: Системата не може да убие свободните

Прочетете какво разказа пред нас Момичето, което „превзе“ Партийния дом

Тя е едно момиче от града. Може би най-щурото от всички. Обича висините, а духът ѝ е толкова волен, че изкачването на светофар в името на перфектния кадър не е никакво препятствие пред целта. Казва се Ина Ангелова. Да, името ѝ не ни говори за нищо познато. По делата ще я познаем. Защото съвсем спонтанно взе решение да покори сградата на Партийния дом с цел да заснеме кадри за кандидатстването си в НАТФИЗ. Но дори да не спечели своето място там, тя получи нещо много по-ценно: обичта на хората и новото си амплоа на Момичето-паяк. Същото момиче, което е враг на всяка система. Представяме ви Ина Ангелова такава, каквато не успяхте да я видите в обективите на другите медии.

Здравей! Преди дни успя да впечатлиш обществеността, като се качи върху сградата на Партийния дом. Притокът на адреналин от протестната атмосфера или усещането за граждански дълг стои зад тази нестандартна проява на активизъм, освен търсенето на различна гледна точка за кадър, с който да кандидатстваш в НАТФИЗ?

Ина Ангелова: Здравей! Преди да се кача върху сградата на Партийния дом, у мен нямаше силно развито усещане за граждански дълг. Впоследствие обаче усетих, че много хора са се впечатлили от направеното от мен. Може би за някои от тях съм била вдъхновител и те да изразят своите позиции на площада. Разбирайки това, у мен се настани усещане на гражданска отговорност. В идеите ми дори не е фигурирало това да се кача върху сградата, всичко беше спонтанно. Не мисля, че е проява на активизъм. В основата на всичко беше кадърът, дори не съм очаквала, че ще бъда видяна. 

В изява сподели, че кадърът отвисоко е бил разочароващ за теб самата. Нека метафорично погледнем към панорамната гледка над страната. Какво вижда там Момичето паяк, ако приемем, че политиката ни е един кадър?

Ина Ангелова: Онова, което се вижда в общ план, са едни затворени сгради. Пред тях се намират всички недоволни и бунтуващи се личности. Бунтът им не спира, а сградите са все така затворени. Никой не желае да чуе ничии искания. По средата на цялата тази картина се намира и полцията. Но въпреки това разнообразието от лица, тяхната пъстрота и единство са една по-скоро приятна гледка. Според мен това е едно добро обобщение на пейзажа в страната.

Прякорът Момичето паяк привидно стана естествена част от твоята идентичност, сякаш си супергерой на новото време. Приятно ли е усещането да те възприемат като такава или дори ти самата не би се определила по този начин?

Ина Ангелова: Чувала съм за прякора Момичето паяк само веднъж или два пъти, дори в последните дни го бях забравила. Не мога да кажа, че е станал съществена част от моята идентичност. Усещането за слава е до голяма степен странно и понякога притеснително. Не съм свикнала да бъда център на вниманието. В повечето случаи популярността няма реална тежест за мен, безразлична ми е. Затова и не бих се определила като супергерой на новото време.

А какви суперсили трябва да притежава един млад човек в България, за да бъде успешен? И какви са твоите лични сили, които те тласкат към висотите?

Ина Ангелова: Мисля, че за да бъдеш успешен, независимо дали тук или в чужбина, трябва най-напред да умееш да слушаш собствения си глас, а после и да намериш своя мечтан и уникален път, към който те тласка интуицията. Важно, разбира се, е да не се влияем от обществения натиск. Не мисля, че личните успехи, които можем да постигнем, се различават в зависимост от страната, в която сме. В България можем да успеем така, както навсякъде другаде, стига да притежаваме тези качества. Възможно е самата аз да не мога да направя разлика в успеха, който можем да постигнем в различните страни, тъй като съм родена тук. Само предполагам, че в някои страни човек може да получи повече подкрепа по пътя на развитието си. Това не променя факта, че личностното израстване си остава в пряка зависимост именно от отделния индивид. Колкото до мен – не мисля, че притежавам суперсили. Своенравна съм. Това е както моето основно качество, така и недостатък. Рядко се съобразявам с това, което ми казват, предпочитам целеустремено да следвам пътя на собствената си интуиция. Нерядко това се оказва грешка.  

 

Знаем, че преди медиите да те нарекат Момичето паяк, си била разпознаваема и като Враг на системата. Коя е системата (или съвкупността от системи), на която си обявила своята лична война? И как една система може да убие личността?

Ина Ангелова: За мен системата е съвкупността от обществото и прилежащите му институции. Мисля, че те са тези, които поставят личността в рамка, карат я да върви по строго определен път. Така те отнемат голяма част от човешката свобода. Ето защо има хора, които просто не могат да бъдат поместени в тази система. Със самото си различие те я унищожават. Сякаш тези хора имат бодли, които се забиват дълбоко в общоустановеното, в нормите. Метафоричните им бодли се изразяват в различията, креативността и алтернативното мислене. Премахвайки свободата, системата ни убива. За мнозина това е неразбираемо, незабележимо. За други пък това е приемливо, носи спокойствие и комфорт и сигурност. Друг начин, по който убива системата, е чрез нейното неодобрение към различния мироглед, с който противниците ѝ поглеждат на света. Моят псевдоним Враг на системата е именно бунтът ми срещу това да бъда поставена в рамка. Не желая да нося етикета на своята еднаквост. Така давам воля и на желанието си да разбия порочната система или, ако не успея да я унищожа, то поне да избягам от нея. Най-страшно е когато системата успее да шлифова мисленето ни от ранна детска възраст. Положително е, че не всеки може да бъде убит от нея. Това зависи от личната осъзнатост. 

В България темата за убиващата система постепенно започна да затихва в медийното полезрение. За сметка на това се появиха управляващи анимационни герои. На кои герои би оприличила съвременните политици? И има ли положителни персонажи сред тях, които обичаш? 

Ина Ангелова: За мое съжаление не съм запозната с анимационните герои на нашето управление. Ако трябва да ги оприлича на някого, то това би бил чичо Скрудж. Мисля, че повечето хора от властта са негови прекрасни олицетворения. Все още нямам свой любим положителен персонаж.  

Има и още...


Разбрахме, че дори анимационният пейзаж не е в състояние да те накара да емигрираш за постоянно. Уместно ли е да допуснем, че едно щуро и непокорно момиче като теб се чувства на мястото си в среда на абсурдите и противоречията вместо в статична, но комфортна за мнозина обстановка?

Ина Ангелова: Страната на абсурдите и противоречията ни кара да разчитаме на себе си. Не можем да очакваме подкрепа или помощ от държавата, защото не мисля, че въобще има признаци на държавност. Но аз съм свикнала с тази обстановка и навярно не бих се чувствала толкова комфортно в друга страна, която обичаме да определяме като „подредена“. Мисля също, че има разлика в негативизма от действията на управляващите и този от постъпките на младите. Докато младежите понякога са по-експресивни в реакциите си заради своето непокорство и желание за бърза, но сигурна промяна, то лицата на властта са водени от стремежите си към лично облагодетелстване и потъпкване на демократичните устои. Всичко това води до цитирания от теб анимационен и нелеп политически пейзаж.    

Нека сега обърнем поглед и към твоята голяма страст – катеренето. Какво научи от първия урок по катерене в Двореца на децата, за който си разказвала много?

Ина Ангелова: Почти не си спомням първия си урок по катерене. В зората на моята страст разбрах, че желая да продължа с катеренето. За мен отказът пред трудностите не е възможност или преспектива. Важно за мен е дори на предела на силите си да дам всичко от себе си, за да измина още поне половин метър нагоре. Удовлетворението от това, да вложиш цялата си енергия в нещо любимо, е огромно.   

Как би описала емоциите, които изпитваш, когато си нависоко?

Ина Ангелова: Първо идва удовлетворението от усилията, които полагам. После е ред на чистата и неподправена радост, която носи физическата активност, и то на физическо ниво. Гледките, които се разкриват, са невероятни, също ми носят радост. Изпитвам и усещане на лекота, когато съм нависоко. Липсата на сигурност и опора пък покачва нивата на адреналина. 

Твоят инструктор и ментор е загинал в трагичен инцидент. Посвещаваш ли някои свои изкачвания на него? И желаеш ли да се отдадеш изцяло на страстта си в негова чест?

Ина Ангелова: Бях на 11 години, когато той загина. Познавах го само няколко месеца. В спомените ми се е запазил образът на вдъхновяващ и неподправен човек. Досега не съм мислила да посветя изкачване на него, но бих го направила. Желая да се занимавам с алпинизъм и затова бих посветила развитието си в тази посока на него.

Има ли място, на което да желаеш да се качиш, но все още не си успяла?

Ина Ангелова: И това е нещо, което на този етап не съм обмисляла.

В живота ти има ли и други висини освен катеренето, към които се стремиш? В случай че отговорът ти е положителен, каква гледка очакваш да се разкрие пред погледа ти от там?

Ина Ангелова: Има. Това е киното. Искам да се изкача и по стълбицата на киното, да творя собствени продукции. Тъй като това е изкуство, очаквам да се задълбоча още повече в неговия свят. Ще се радвам, ако с творчеството си успея да оставя следа в мисленето на зрителите.

И за финал: коя част от Врага на системата или Момичето паяк не успяхме да разкрием? Има ли нещо, за което пропуснахме да те попитаме?

Ина Ангелова: Въпросите ти бяха много интересни, показал си креативност. Мисля, че беше доста изчерпателен, радвам се, че интервюто не отговаря на стереотипи, демонстрирани в други медии. Успя да ме разгледаш в дълбочина, не мисля че има аспект от живота ми, който не си успял да уловиш. Сърдечно благодаря за това, че ме потърси да проведем интервю!

И ние ти благодарим!

 

Да отидем на екскурзия до жълтите павета!