Когато през 1998 г. гръмна скандалът „Люински“, той не ми беше никак интересен. Въпреки че с Моника Люински сме на една възраст, някак я чувствах доста по-голяма, вероятно защото всичко това беше далеч от моя доста по-невинен свят; за мен драмата се изчерпваше с това, че Моника – млада, красива стажантка в Белия дом е направила фелацио на Бил Клинтън току до светинята на държавността – Овалния кабинет, като е запазила синята си рокля със следите от неговата семенна течност, за да го изнудва и да клати властта във Вашингтон.
Дотук бях с историята, която, между другото, съм запомнила абсолютно манипулирано погрешно (препоръчвам ви документалния филм на HBO “Mоника в черно и бяло”, за да си припомните или научите повече за тази двегодишна връзка между нея и Клинтън, има го в YouTube). Но тогава Моника я записах в графа “зла, лека жена, глупава, откачалка и изнудвачка” и приключих с нея за следващите двайсетина години. В Щатите Моника за една нощ се превърна в “кралицата на свирките на Америка”, един истински мразен образ (“онази, курвата, мръсницата”), в първия глобален скандал, обсебил прохождащия интернет. От тогава до днес за нея знам единствено няколко снимки, на които жълти сайтчета показват колко е напълняла и нещастна. Получила си е заслуженото, тоест...[[quote:0]]Миналата седмица един редактор в TED написа статия във връзка с коментарите и реакциите под лекцията на Моника Люински от март тази година. Изглежда, че човешката омраза се беше възродила – хора, които сякаш са чакали да минат 17 години, за да възкресят духа на ненавистта: “защо не млъкне”, “тая пак ли се появи”, “грозна е, курвата”, “свършиха ли парите”... Редакторката обясняваше, че свободата на словото не може да спре потока от гадости, но правят всичко възможно коментарите да се отнасят до лекцията, а не до Моника, като насочват вниманието към темата й. Лекцията впрочем минала напълно нормално, Моника била посрещната топло и изпратена на крака. И в интерес на истината коментарите под лекцията й смениха тона благодарение на разумни, възпитани хора, които всъщност бяха гледали изложението й и не се притесняваха да се намесят с позитивни и смислени коментари. Лекцията е гледана вече от почти 3 млн. души.
Но какво иска Моника Люински днес? Естествено, любителите на интриги веднага заподозряха, че има намерение да възроди скандала и да сложи прът в колелата на Хилъри Клинтън на президентските избори в САЩ през 2016 г. Очаква се дори Бил Клинтън да излезе с някакво извинение към нея, за да намали щетите. Но гледайки лекцията й, виждаш, че истината е на друго място.
Четиридесет и една годишна, прелестно красива (и много отслабнала), широко усмихната, с една усвоена изкуственост в поведението и насилени не особено смешни шеги – нормално е да имаш поне 50 различни маски, зад които да оцеляваш, когато си толкова унизен. Моника е тук, за да разкаже какво е да чувстваш хорската омраза постоянно и да насочи вниманието ни към много по-широк, развиващ се феномен, засягащ всички ни – омразата и тормоза онлайн. Епидемията от свободен “хейтинг” и “тролинг”, която вече взима човешки жертви.
Започва вероятно с милионното си извинение пред хората – че е сбъркала, че съжалява. Че е била на 22 години, че е направила грешка да се влюби в този мъж. Скандалът гръмва в зората на дигиталната революция, все още няма социални мрежи, но хората могат да коментират, да си изпращат имейли и най-вече издаването на присъди става все по-лесно, защото е онлайн. В интернет, на това чудно място, където си освободен от отговорност. Създават истории, комикси, подигравки, вицове и се забавляват, без да се съобразяват, че “оная” има душа, чувства, че става въпрос за истински човек, който преживява истински кошмар – една млада жена на 24, която се сблъсква челно с насрещния влак – властта във Вашингтон, независимите разследвания, комисиите, които слушат часове и часове нейните подслушвани лични телефонни разговори, които стигат до Конгреса, разпитващите, медиите, където тези разговори изтичат и, разбира се, очите и присъдата на всички, където и да се появи чак до ден днешен.[[quote:1]]Моника Люински е унизена, сдъвкана и изплюта (разбира се, не е бедна и разбира се, че е продала историята си за книга) и прекарва следващите 20 години – най-хубавите години в човешкия живот, търсейки място под слънцето, което така и не намира. Никога никой не й е дал шанс да работи, пробвала е какво ли не – от продажба на собствена колекция чанти до рекламиране на диети. Америка й е тясна – преселва се в Лондон, където завършва социални науки. Никога не е намерила любовта (представяте ли си синът ви да доведе Моника Люински вкъщи?), няма деца. Една жена, която носи “алената буква” на срама върху себе си от 20 години.
И някак, вместо да стои затворена, унизена и нещастна до края на дните си, както биха искали много хора, Моника Люински намира смисъл и успява да се изправи и излезе отново на светло, за да говори за културата на унижението – онзи механизъм, който използва безмилостно сурова, крадена, лична, непозволена и изкривена клюкарска информация, за да събира “кликове”, от които печели.
Проблемът е, че упражняването на тази изкривена свобода постепенно изгражда у публиката чувство за една нормалност – че общуването на това ниво е допустимо, че няма нужда от добър тон, че можеш да кажеш всичко (не е нужно дори да го направиш грамотно), че няма нужда да пазиш личното пространство на хората и да се съобразяваш с него, че можеш да го търгуваш даже. Така човешката сетивност се притъпява, а ценни качества като съчувствие и съпричастност сякаш не се отнасят до света и живота онлайн, а висят като необходимо лицемерие за живота офлайн.[[more]]Жертвите на онлайн унижения, тормоз и обикновени хейтърски коментарчета вече не са само звезди и публични личности; кръгът им се разширява – те са най-вече сред младите хора, които растат в тази подкопана откъм ценности реалност. През 2010 г. чувствителен младеж на 18 години се хвърля от моста, защото съквартирантът му пуска онлайн клип, който е направил, дебнейки го в интимен момент. И това е само началото.
Какво можем да направим? На 41 г. Моника Люински изглежда е намерила попрището, в което може да бъде полезна за себе си и околните – ще бъде глас срещу културата на унижението, ще апелира за повече съчувствие, разбиране и безопасност на онлайн средата. За нея – едно голямо браво!
Ние можем да направим много неща. Можем да спрем да посещаваме клюкарски сайтчета, да спрем да цъкаме върху статиите, отнасящи се до личния живот на когото и да е. Когато пишем коментари, може би трябва да се запитаме дали го правим, за да се намесим, или защото търсим внимание. “Лайковете” са голям и лъжовен мотив за участие. Можем и да сме активни – да не се страхуваме да публикуваме позитивни и разумни коментари, да не се страхуваме да проявяваме съчувствие.
Коментиращите под лекцията на Моника Люински в TED го направиха. Омразата може да бъде спряна.
Лекцията на Моника Люински е преведена със субтитри на български от Люба Александрова.
