ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Моята история с Covid-19: кой е по-голям – страхът или вирусът?

Моята история с Covid-19: кой е по-голям – страхът или вирусът?

Какво е да се сблъскаш с вируса, за който всички говорят, но никой не е сигурен как се лекува и кога реално организма ни се е преборил с него? Въпросите не спират да се увеличават, а отговори и решения почти няма.

Затова реших да споделя как аз преминавам през сблъсъка си с Covid-19 – буквално, стъпка по стъпка, все още! 

Симптомите

Точно преди две седмици, след като три часа бях чакала пред лекарски кабинет за проверка на резултати (нещо, което отне точно пет минути) за съвсем друг проблем, усетих силни болки в цялото тяло. Едва се прибрах вкъщи и предположих, че болките са от дългото чакане в студения коридор на поликлиниката. По-късно обаче се появи температура и вирусът ме повали за по-малко от два часа. Взех обичайните неща като аналгин и парацетамол, почти не спах, а на сутринта болките в тялото бяха още по-силни, главоболието непоносимо, а температурата вече надвишаваше 38. Усещах леки болки в гърлото и наченки на хрема.

Лечението

Редувайки лекарства с компреси някак успях да смъкна температурата, но изтощението беше болезнено. Първото нещо, което направих, беше да се обадя на личната ми лекарка (въпреки че мои колеги ми дадоха телефон на координационния център за Covid-19), която каза, че симптомите напомнят на коронавируса, но не настояваше да си направя тест, а да започна да приемам Авирон рапид и Аспирин и да си взема нещо за хрема и за гърло.

Болката и умората ме приковаха към леглото, а вечерта отново се появи температура. На следващата сутрин главоболието и болките в тялото бяха още по-силни. Малко по-късно разбрах, че хора, с които съм била контактна, са дали положителен резултат за Covid-19. Обадих се на личната лекарка отново и тя ми предписа антибиотик – Азакс (един от стандартните, които изписват за домашно лечение) и ми препоръча да си направя PCR. Тест, който аз трябваше да си платя, разбира се. Тогава се чудишискаш ли да ги дадеш тези 100 лв., след като вече си дал още толкова за лекарства, искаш ли да знаеш, че си позитивен, което неминуемо ще доведе до повече паника и страх, или просто искаш цялата тази болка в главата и тялото да спре.

Тестът

По-късно температурата беше намаляла, болките също и реших, че предпочитам да си направя тест и да знам с какво си имам работа, дори и само за да предупредя хората, с които съм била контактна, и за да се самоизолирам. Не се изненадах, че е положителен, особено след като около мен броят на заразените продължаваше да се увеличава. Получих смс от лаборатория „Рамус“, че съм позитивна и че от РЗИ ще се свържат с мен. Е, към днешна дата, девет дни по-късно, все още си чакам обаждането. Карантината сама си я предписах, въпреки че температура вече нямах и останаха само умора, сутрешно главоболие, хрема и лека кашлица.

Паниката

Страхът обаче надделяваше над всичко, особено след като една от най-близките ми приятелки беше приета в Пирогов с двустранна бронхопневмония след усложнения от вируса (слава богу, вече е по-добре). Оттогава с всяко кашляне се появява мисълта „влошавам се“, посягам непрекъснато към термометъра с ужас, че отново ще видя цифра над 37, а заради появилата се лека тежест в гърдите личната ми лекарка „ми изписа“ поредния антибиотик – този път Панцеф (по едно хапче на 24 часа, както и предишния). Нещо, което се случи, след като ден и половина тя не си вдигаше телефона.

През това време за момиче, което живее само и има проблеми с паник атаките, можете да си представите какво ли не ми е минало през главата. Особено когато новините за развитието на Covid-19 стават все по-лоши, резултатите все по-тревожни, а близки хора около мен не могат да стигат нито болница, нито до линейка и всички се спасяват сами. В такива моменти се чудиш дали е по-добре изобщо да не знаеш, че си положителен... Но и си наясно, че ако се влошиш, навсякъде искат направен PCR тест...

От една страна, започваш да живееш в непрекъснат страх, че вирусът е непредвидим и не знаеш дали въпреки подобрението няма да се влошиш отново. От друга – гърдите натежават от паниката, че ако се стигне до влошаване, не знаеш кой реално може да ти помогне и дали отсреща просто някой няма да ти затвори телефона с думите „да се оправяш сам“. Системата издиша, а личният лекар не може да направи нищо повече от това да ти предпише няколко лекарства по телефона. Другото оставяме на бабини рецепти, чайове и стискане на палци, че ще сме от късметлиите и няма да се стигне до усложнения.

Дали съм излекувана

Две седмици след първите симптоми мога да кажа, че вече повече от седмица нямам температура, обоняние и вкус така и не загубих, но все още се будя със запушен нос и леко главоболие, има дни, в които гърлото ме боли, а кашлицата продължава да е лека и се уморявам доста по-лесно от преди. Чакам да мине самоналожената от мен карантина, за да мога да поискам направление от личната си лекарка за преглед от пулмолог и изследвания, за да разбера дали съм се преборила с вируса и има ли поражения от него. Нещо, което ми се струва по-разумно от поредните 100 лв. в касата на някоя лаборатория за поредния PCR тест, който още не можем да си правим с направление от личния лекар. 

Дали съм излекувана – не знам все още. Дали съм по-добре - може би да. Въпросите остават. Страхът също, защото с него още дълго време ще се боря.

 

Колко струва PCR тестът и кой на кого плаща?

 

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...