ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

На море през 70-те

На море през 70-те

Деси: Хайде да ми разкажеш за 70-те, защото някъде оттам са най-сетивните ми спомени. Почти се смея, защото съм отново там. Там значи - лято;  лятото означава море.

Ваня: Изкушавам се да питам хората от моето поколение  - къде оставихте романтиката, необятните мечти, срамежливия флирт, лудото влюбване, красивите страсти?  Първите целувки, първите клетви и сърцата върху пясъка?  Къде бяхме толкова свободни, разкрепостени, дръзки и вярващи; всички до един  певци и поети? Къде изгревите и залезите имаха значение, защото ги преживявахме?  Вие продължете с въпросите... Не ми отговаряйте, не споделяйте с мен и не ми разказвайте. Преживяла съм го.  Заедно бяхме там - през лятото, при морето. През 70-те на миналия век.

Деси: Кои бяха най- популярните места по Черноморието?

По силата на съдбата, аз съм позиционирана във Варна.

Китен е малкото изключение в летните ми любови. Влюбих се в юга на Черно море. Десетина почивни дни, в най-банална ведомствена, почивна станция. Но в същото време Южното черноморие ме зариби със своята естественост и лежерност. Там всичко беше малко - малките градчета - Созопол и Поморие; малки плажове, малки ресторантчета; малки къщи с дворчета, ухаещи на смокини. Но всичко уютно, спретнато и вкусно.

Оттам та още по-надолу, покрай Странджа и Синеморец, ако имаха граничен пътен лист, ходеха истинските разбирачи на море от големите градове. Идваха по тези места с лодките си, най-често на къмпинг или на палатка. Те не търсеха удобствата на цивилизацията, напротив - бягаха от тях. И това не беше поза. А аз им завиждах, защото не го можех.

Още през първите дни от студентството ми във Варна, разбрах,че между  Варна и Бургас съществувала някаква изконна вражда,  за която и до ден днешен никой не може да ми даде смислено обяснение. През онези години, прилежащите към двата големи морски града курорти-мастодонти - Златните пясъци и Слънчев бряг, бяха най-популярни. Хотелите им бяха толкова на брой, че на един дъх им изрецитирвахме имената.

Деси: Разкажи ми нещо малко-известно...

Ваня: Преди започване строителството на  "Албена", един от моите любими комплекси на север от Варна, територията беше населена изкуствено от стотици таралежи, за да унищожат множеството змии.

Много тачен  от старите варненци беше курорт "Дружба" - днешният "Св. Св. Константин и Елена". Точно през 80-те там много тихо, чисто и бързо беше построен Шведският (хотел).

Деси: А помниш ли тогавашния all-inclusive- какъв беше? 

Ваня: В средата на 80-те, като служител в сферата на туризма, имах привилегията да видя отвътре  "Дюни " и "Елени" – продукти на наши архитекти, работили на запад, с нов стил и модерни решения. "Русалка" беше табу - тогава там почиваха само французи.

Сигурно съм пропуснала някой и друг комплекс, но това, което ги обединяваше  в онези години беше, че във всичките им хотели, до един, почиваха само чужденци. Бяха предимно от социалистическия блок, докарваха ги с автобуси, задължително в група. Малки изключения от финландци, шведи и англичани - т. н. туристи по второ направление. Сега това определение ми звучи абсурдно, но те бяха най-ухажваните, макар и сервитьорите да се жалваха, че са най-стиснатите.  Първо направление бяха руснаците. От тях пък сега се жалват касиерките в големите вериги магазини - оставят щедри бакшиши, ама с тия касови апарати, всичко отива на вятъра...

Деси: Пак това "ние, вие, те"…

Ваня: Единствено през лятото, по време на годишния отпуск, масово ние, народът български, некатегоризиран в никакво направление, имахме възможността да се срещнем с онзи, другия свят. Както казваше един приятел  "Да се отъркаме в чужбината". Знам, че не е никак смешно, звучи директно просташки, но е истина. Истина на цяло едно поколение.

Българите отмаряхме във ведомствени почивни станции, Хранехме се на стол. Жените доволни - не домакинстват. Срещата с колегите е неизбежна. Следобедите минават до масите с пинг-понг за мъжете или в поредното шляене по магазините за жените.

Деси: За колко часа стигахте до морето?  С какво пътувахте?

Ваня: София - морето минимум 8 часа.

Магистралата не съществуваше дори като понятие. Огромен пробив беше новия път до Варна, построяването на мостове и тунели. Нямаше го вече старият път през прохода Витиня, който измъчваше както героичните шкоди, запорожци, лади, москвичи и трабанти, така и техните водачи.

През летния сезон самолети до Бургас и Варна излитаха на всеки час; цени – за едни допустими, за други невъзможни. 

Тези, които не  можеха да преживеят да изпуснат и миг от плажа, или пък водени от миналогодишен спомен и копнеж за предстояща среща с полякиня или чехкиня, пътуваха с нощния влак. С нощните  влакове пътуваха и част от младите, студентите. Тяхното море започваше от чакалнята на гарата. Всяка групичка си имаше най-малко един китарист, подрънкващ тяхната си песен. Раниците на гърба, набързо намазани сандвичи, одеало и морето като посока. Те традиционно отсядаха в евтини квартири, в по-луксозните не ги допускаха - шумни са и водят момичета. Остана една последна категория - стопаджиите. Те пристигат, когато стигнат. Ако е през нощта- спането е на плажа. Какви ли не заговори, уговорки, словесни еквилибристики пускаха в ход моите съученици, за да убедят вразумилите се и помъдряли свои родители в безопасността на този начин на придвижване. Да, ама не. И тогава лъжеха, обикновено версията беше - с влак. Изкуших се и попитах един от тях, би ли разрешил на сина си, ако той.. Отговор : "Да не съм луд да го спра. Че аз с хората, които ги срещнах на онова море и онова пътуване, и до днес съм приятел. "

Деси: А плажът и чадърите? 

Ваня: Чадърите бяха лукс. По обикновените плажове въобще ги нямаше. Само тук-там по комплексите пред хотелите, където отсядаха чужденците. Първите бяха тип  "папур". И често ги крадяха. Вероятно някой висш началник от бранша е бил осенен от истината за непосредствената връзка между плажа, чадъра и слънцето, защото само за едно лято всички големи плажове бяха обзаведени. Градските - също. И тогава всички се разбързаха, подюрват децата напред, бързо мятат някоя джапанка или дрешка и имаме чадър на първа линия.

Обожавам морето и изобщо не си падам по плажа. Изгарям веднага и ме боли, дразнят ме мушиците и тичащите между хавлиите деца, които ми хвърлят пясък в лицето. Връщам се винаги уморена.

Но животът на плажа е единствен, сам по себе си е феномен, чиято динамика няма аналог с друга действителност. Ако ми пуснат аудиозапис от там, дори за минута, веднага ще позная  "музиката" на плажа. Няма друго  многогласно хорово пеене с участието на хора и природа. Едновременно: рев на дете, призив на родителски глас за излизане от водата, цакане на карти, коментар на играта, недоволсто на съпруга от неучастието на бащата в търсене на запилялия се син, отваряне на бутилка- задължително бирена, крясък от недоволство към небрежно миналия батко, прегърнал напук на родителите  през талията младото гадже и най-небрежно подритнал и разрушил изграждания с толкова старание пясъчен замък, подвиквания за повторно намазване с крем, разговори и размяна на рецепти... и още, и още. Всичко това на фона на шума от морските вълни, крясъка на гларусите и за разкош - далечна корабна сирена.

При  две седмици годишен отпуск, присъствието на плажа е задължително - за здраве и удоволствие.През 80-те, поради липсата на стряскаща информация за вредата от слънцето и отсъствието на понятието "фактор", неприсъствието край морето беше необяснимо. Стряскала съм се от гледката на разранен гръб, чиито собственик след вечерна обработка с кисело мляко, присъства отново и отново и то не под чадъра.

 

Десислава Димова, най-често подписваща се като ДД, успешно избрала имената на децата си със същата абревиатура за по-лесно помнене. Работила дълго в сериозната сфера на костюми и 5 сантиметрови, формални токове. За огромна собствена радост все повече прави това, което харесва - мисли и пише. Хваща тема, обръща, пече, задушава, добавя сос, докато накрая стане готова.   Ваня Смоленска., съвсе...