Продължаваме разказа за ходенето на море през 70-те години на миналия век... Младите питат, възрастните отговарят...
Деси: Без какво плажът през 70-те и 80-те не можеше?
Ваня: Имаше няколко задължителни елемента:
- варена царевица в пластмасови кофи с капак, носена обикновено от двама младежи, които със завидна грация и бързина минаваха по края на всяка постлана хавлия, сръчно подаваха кочана върху обикновена хартия, която моментално се разпадаше от водата. По-вкусна царевица не съм яла. Юношите правеха най-малко по три тура сутрин, както му казваме сега, до изчерпване на количествата. И непрестанно викаха.
- успоредно с тях се провикваха и производителите на мента - големи късове, с формата на куб, ухаещи на мента, всеки с различен цвят. Понякога тези носеха и захарен памук, с малко мушици отгоре.
-"Ес-киимо" крещяха следващите. При тяхното появяване децата ставаха неудържими.
- "Фото Мексико" - човекът легенда на плажа. За него ще ви разкажа повече. Мъж на възраст над 60-те, строен, атлетичен, добре сложен, с многогодишен, многопластов загар. Транзистор и фотоапарат през врата. Татуировка на морска сирена над лакътя. Винаги по къси панталони, никога по бански. Тембър на бас-баритон. Изключителен професионалист. Който ви каже, че е бил по това време на плажа във Варна и няма снимка на фото "Мексико", значи не е бил на плажа във Варна.
- гларусите, но не над вълните. Възприемала съм ги като празноглави парвенюта, но те бяха основен интериор в колорита на лятото през онези години. Безименни, защото битуваха под общото понятие "гларуси". Но не и без присъствие. Сутрин на плажа, вечер на главната улица: старателно произведена фигура като след фитнес, небрежна, провлачена походка, черни очила по последна мода, купени от моряшкия магазин, фрапантен часовник, косата - пригладена с гел. Дъвка-задължително. И десетина ключови изречения за пред чехкините, германките, полякините.
Деси: Плажната рокля и банските костюми.
Ваня: Роклята беше една в два варианта - или на ластик, или с презрамки. Просто едно право парче плат, нанизан ластик над бюста, понякога дръзко прозрачна, понякога по-плътна. Под последната се преобличаше цялото семейство, отказващо да ползва импровизираните съблекални, сковани от пет хоризонтални летви. Банските бяха всякакви. Малцина бяха щастливките, добрали се до този продукт от Кореком или от чужбина. Младите, красивите, в крак с модата носеха гордо бикини с горна част тип "бриджитки". Много плахо, обикновено в периферията на плажа, се излежаваха смелите газели по монокини. Само за няколко години това стана мода.
Деси: А плажните чанти?
Ваня: Как да ги пропусна? Наред с обикновените кърпи, крема "Нивеа" в неизменните кръгли кутии, одеколонът "Бич може", кремът "Пани Валевска", малък асортимент от домакински препарати, лъскави надуваеми плажни топки, пластмасови прозрачни чанти; със сигурност и още артикули, които вече съм позабравила, бяха основното съдържание на всеки багажник, на пристигащ от Полша лек автомобил. Малките, чакани, мобилни Корекоми, благодарение на които ние ставахме горди притежатели на аромати, цветове и качество от оня свят. Всички оставяхме след нас едно и също ухание и едно и също доволство. Това ни се предлагаше, това потребявахме. В края на лятото, когато и наши и чужди вече са отпътували, вече има яснота за следващия сезон, дали сме заявка за следващата доставка.
Деси: Чужденките и българките?
Ваня: Те бяха различни, с малко тайнствено, дистанцирано и леко недостижимо присъствие. От дистанцията на годините си давам сметка, че това са били най-обикновени млади хубавици, може би научени да обгрижват себе си повече от нашенските домакини. Изкушавала съм се, разхождайки се по главната или в морската градина, да задържа по-продължително поглед върху облеклото им. Най-отличителното беше, че се обличаха предимно в бяло, в контраст с прекрасен тен. Но и те си имаха техните комични моменти - по време на разходка, мъжете им носеха дамските чантички - доста превзето и ненужно.
Ние бяхме с дълги поли на волани, а често през деня слагахме и мини-поличките. Момчетата – с панталони-клош. Унифицирани, но по модата.
Деси: Кои бяха най - популярните места за вечеря?
Ваня: Ресторантите в града и ресторантите на хотелите в комплексите. Колкото по-големи, толкова по-престижни. Живата музика е на почит. Храната - Виенски шницел с огромни размери и "Бьоф Строганоф". Чужденците си припадаха по нашата скара и коняк "Слънчев бряг". Българите пиеха немска бира. За десерт: първите - шампанско, ние - сладолед. Те бяха обслужвани старателно и с търпение, нас ни отсвирваха формално.
Но имаше и едни малки, брегови ресторантчета, в които хапвахме прясна риба с домашно пържени картофи и салата от небрежно нарязани домати. Това е моят спомен, който ме връща с носталгия в онези години .
По онова време имаше два вида, дълбоко забранени заведения. Казината и баровете по морето. Да се отиде на казино през лятото беше празник за всеки. В казиното имаше програма, оркестър, дансинг и танци. Всички умееха да танцуват красиво и със стил. В казиното обстановката беше официална. Сервитьорите работеха с бели ръкавици.
Не модата, стилът беше водещ. Стил в поведението и в облеклото. Баща ми ставаше, закопчаваше си сакото и канеше майка ми на танц.
Докато в казината присъстваха интелектуалците, то баровете бяха явките на бохемата. Там се сервираше предимно алкохол с ядки, но никой не се напиваше. В баровете деца нямаше, тук програмата беше по-фриволна. Това, което можеха да видят там, е на светлинни години в сравнение с представеното и в най-невинния днешен екшън...
Какво ли правеха децата по това време? В почивните станции всички ставаха приятели още на втория ден. Разделяха се на групи, всяка със своя тартор. По- големите закриляха и същевременно използваха по-малките. Приятелства и любови, разменени адреси и писма. Децата непрекъснато измисляха игри за тях и изненади за големите. Присъствала съм на минитеатри с провокации и закачки към родителите. DJ-те бяха още в космоса.
Децата много играеха, а вечерите се събираха на някое си тяхно място и разговаряха.
Деси: А базите на Министерски съвет?
Ваня: През далечната 1970 г. имах привилегията да прекарам 20 августовски там. Завършила съм гимназия, половината клас сме във Варна, а аз умирам от срам, че съм на такова място. Съучениците ме чакат на портала, за да дойде някой възрастен с мен и да ги пуснат. На тях им беше интересно. За един ден намериха дупка в оградата и после юруш. Там храната беше качествено по-добра, много плодове по всяко време. Сервираха ни и имаше меню. Голям парк и малка зоологическа градина. Чисто и подредено. Персоналът ни поздравяваше навсякъде.
Деси: Последно - картичките от морето?
Ваня: …още ги пазя. Снимки от брега, курорта , хотела, изгрев, залез... Купувахме за изпращане и за вкъщи. Задължително.
Май е време за раздяла с онова дълго лято през далечните 70. А спомените са толкова витални. Не очаквайте от мен категории като добро и лошо време. Просто беше различно. И "Фото Мексико" отдавна го няма...
Картичките от морето един ден ще ги изхвърлят заедно с протрития тесен плик. А с това и част от моята младост. Защото са прекалено ретро. И без намигване.
