Общество

Надежда Дерменджиева от Български фонд за жените: КС отвори кутията на Пандора

Познавам Надя покрай кампанията „Не си сама – Заедно срещу насилието!“, която Момичетата от града организираха съвместно с няколко неправителствени организации. Впечатли ме нейната целеустременост и отдаденост на каузата за равноправие между половете. Сега, когато ми е трудно да се примиря с поредния мрачен епизод от кампанията срещу приемането на Истанбулската конвенция, не ми хрумва по-подходящ човек, с когото да говоря и който, надявам се, да ми даде сили да продължа с увереността, че все някога нормалното ще победи и в нашата страна.

Надежда Дерменджиева от Български фонд за жените: КС отвори кутията на Пандора

Познавам Надя покрай кампанията „Не си сама – Заедно срещу насилието!“, която Момичетата от града организираха съвместно с няколко неправителствени организации. Впечатли ме нейната целеустременост и отдаденост на каузата за равноправие между половете. Сега, когато ми е трудно да се примиря с поредния мрачен епизод от кампанията срещу приемането на Истанбулската конвенция, не ми хрумва по-подходящ човек, с когото да говоря и който, надявам се, да ми даде сили да продължа с увереността, че все някога нормалното ще победи и в нашата страна.

Надежда Дерменджиева е изпълнителен директор на Български фонд за жените. Завършила е европейска магистърска програма „История на жените и половете“ към Софийския университет и Университета в Нотингам, а в момента е докторант по феминистка философия към Институт за изследване на обществата и знанието при БАН, където се занимава с джендър теория. Работи в сферата на човешките права, по-специално правата на жените, от 2009 г. Автор е на книгата „Без упойка“ – сборник с разкази, пресъздаващи истински истории на хора, преживели насилие.

С какви чувства посрещна решението на Конституционния съд, което обявява Истанбулската конвенция за противоконституционна? Изненадана ли беше?

За съжаление, изобщо не бях изненадана от решението на КС. По-изненадана бях, че имаше цели четири особени мнения. Разбира се, бях разочарована, защото някъде дълбоко в себе си се надявах разумът и доброто да надвият над политическите игрички. Истината е, че подобно решение не трябва да се посреща с чувства, а тепърва трябва да се анализира и разглежда рационално.

В крайна сметка КС много удобно „услужи“ на всички политически партии и особено на ГЕРБ и направи опит да приключи с един наболял въпрос, който буквално създаде истерия сред определени, най-вече религиозни, кръгове. Много юристи вече се изказаха по мотивите на съда, така че тази част от решението няма смисъл да коментирам. Има смисъл обаче да се кажат няколко неща.

Първо, КС делегитимира себе си в очите на правозащитната общност и активистите за човешки права. Второ, мисля, че една част от съдиите не осъзнават, че отварят кутията на Пандора. Сега решението им ще даде тласък на религиозни фанатици и всякакви ретроградни и ултраконсервативни елементи да подемат нови кампании – за оттегляне на подписа на България от Конвенцията, както и вероятно дискусия за възможна забрана на абортите, прикрита зад аргументи като „има демографска катастрофа“ и „да запазим българското традиционно семейство“.

В тази война единствените жертви, невидимите жертви, са именно жертвите на домашно насилие.

Трето, мисля, че е важно да спрем да обвиняваме и поставяме във фокуса на вниманието факта, че няма нито една съдийка от КС, подкрепила Конвенцията. Първо, те са в КС в ролята си на съдии, а не на жени. И второ, те са част от (да не кажа жертви на) патриархалната система, в която живеем. Нещо, което Конвенцията щеше да се опита да промени. 

Как да си обясним активната кампания срещу Конвенцията, кой има изгода от настройването на общественото мнение срещу наглед безспорни човешки права като защитата от насилие например?

Мисля, че кампанията срещу Конвенцията беше едно много добро упражнение в хибридна война, и подозирам, че ни чакат още много по-жестоки подобни кампании. За мен има две обяснения, свързани с кампанията. Първо, тя е много малка част от по-голямата кампания за удар по демократична Европа. Второ, тя успя, защото 1) беше добре организирана и финансирана и 2) в България има 40% функционално неграмотни (според изследване на PISA).

Това е и най-големият урок за мен – да убедим хората, че си струва да се борят за всяко нещо, в което вярват, да отстояват правата си, да натискат политиците и институциите да си свършат работата. 

Тоест бяхме свидетели на едно показно как работят фалшивите новини сред общества с некачествено образование и зле образовани хора, които не проверяват източниците си на информация. Това – гарнирано с липса на абсолютно всякакво политическо лидерство и с недоверие към институциите. Та в тази война единствените жертви, невидимите жертви, са именно жертвите на домашно насилие.

Иначе кой има изгода, тепърва ще става ясно. Като се започне от най-висшето политическо ниво, т.е. политиците, които нямат никаква воля да работят за разрешаване на огромен проблем като насилие над жени и домашното насилие, мине се през всякакви религиозни фанатици и се стигне до „обикновения човек“ – този, за когото насилието е нормалност и ежедневна реалност.

Каква е според теб крайната цел на тези сили?

Крайната цел за мен, както казах вече, е удар по демократична Европа.

Кои са най-големите виновници за провала на ратификацията на ИК?

ГЕРБ и БСП. Първите, защото не поеха никаква политическа отговорност за ситуацията, за политическо лидерство изобщо да не говорим. Вторите, защото яхнаха вълната на дивия популизъм.

Какви уроци трябва да научим ние, членовете на гражданското общество, от тази загубена битка?

Вероятно тепърва ще си извличаме уроци от тази загубена битка, но не и война, държа да подчертая. Струва ми се важно да се каже, че


голяма част от „нормалните“ хора, с цялата условност вече на това определение, останаха пасивни в тази ситуация. Всичко ставащо вероятно им се е видяло невероятно, глупаво, ирационално, скандално и сякаш предпочетоха да не се включват нито в дискусии, нито в протести, защото им се е сторило безсмислено.

Но ето, пасивността на обществото, когато става дума за човешки права, струва много скъпо на всички ни. Това е и най-големият урок за мен – да убедим хората, че си струва да се борят за всяко нещо, в което вярват, да отстояват правата си, да натискат политиците и институциите да си свършат работата. 

Какво следва оттук нататък? Какви са плановете на вашата организация?

От Български фонд за жените продължаваме да работим с всички сили за това, в което вярваме – в общество на равнопоставеност, в което няма насилие и в което всеки е свободен и щастлив да бъде себе си. Дистанцирайки се от цялата истерия около Конвенцията, мога да кажа, че спечелихме страшно много нови съмишленици. Продължаваме да се борим с насилието над жени през различни кампании и проекти. Програмата ни „Шанс за невидимите супер-майки“, в която инвестираме в образование и намиране на работа на самотни майки, се развива прекрасно. Предстои ни да стартираме нова инициатива, свързана с жените в сферата на изкуството, и още много други неща.

Да, много е трудно, но борбата за човешки права и по-добро общество винаги си струва.  

И накрая, можем ли да бъдем оптимисти?

Аз категорично съм оптимист и вярвам, че винаги преди да настъпи светлината, е най-тъмно. Вярвам, че въпреки всичко вървим към прогрес и към по-добро, независимо че в момента ситуацията е ужасна, меко казано. Предполагам, че следващите няколко години ще са трудни за организации и активисти, работещи в сферата на човешките права, в глобален план, но явно трябва да дръпнем малко назад, за да се засилим за следващия скок към по-добро общество.

Дори и в скандала около Истанбулската конвенция има много позитиви. Доста голям брой хора се заинтересуваха от джендър тематиката, прочетоха и разбраха за какво става дума. Все повече жени, пострадали от насилие, имат кураж да говорят по темата. Най-после към проблема има интерес от страна на медиите, което се надявам, че ще доведе и до политическа воля за промени в законодателството, гарантиращи по-ефективна работа на различните институции по темата.

Наскоро си говорих с една преподавателка от СУ, която ми сподели, че никога преди не е имало такъв голям интерес към Джудит Бътлър от страна на студентите и толкова голям брой желаещи да прочетат книгата й. Така че да, много е трудно, но борбата за човешки права и по-добро общество винаги си струва.