Отново сме им важни, отново искат да ги слушаме. Не да ги чуем, защото то почти няма какво, но да ги слушаме. Потичат отвсякъде – от телевизията, от нета, от вестниците, от списанията, няма спасение. И знам – лентите са неизбежни, режат ги по всички канали, по всички новини, при условие че това отдавна не е новина и това, че била позитивна, изобщо не оправя нещата. Тъпите интервюта, дежурните въпроси, красивите профили, елегантните костюми, какво-правите-в-свободното-си-време, какво-е-вашето-послание-към-избирателите...
Пускам си телевизора. Там са онези незнайните войни на посредствеността, които търсят евтина слава в разни риалити формати. В "по-сериозните" предавания пък се промъква той, човекът, който говори бавно, защото знае, че Вуте не може да слуша бързо. Човекът, който за мен е еманация на цялата пошлост на българската политическа система. Човекът, който се чувства еднакво добре и като стражар, и като апаш, чуждите нарича свои и е отвсякъде гонен, но навсякъде приет. Приет е и тук, дава интервю. Иска да го слушаме.
Влизам в интернет, там се подвизава някакъв лакей, представящ се за журналист. Всички са толкова възмутени от това, което е написал, че го правят герой за една нощ и жалкото му материалче е прочетено от всеки, който знае да чете! Там са и неговите приятели - независими депутатчета, чиито имена никой не знае, фракционери и функционери, продавачи на истини и почтеност, незнайни войни на политическия фронт.
Гася телевизора. Излизам от нета. Това мога да направя. И почвам да се питам какво още може да се направи, за да разбере онзи господин, че не заслужава нито секунда от времето ни, нито частица от вниманието ни. Че не е абониран за властта и за публичното внимание, че утре може и да го няма, да изчезне на бунището на историята, или още по-добре – на бунището на настоящето. Но как да стане това, когато той просто има трибуна, как да стане това, когато на него му се дава възможност да говори? Да, знам, половината медии са негово притежание или на тези, на които той е притежание.[[more]]Но аз говоря за другите – за тези, които още могат да се нарекат свободни. Затова:
Господа журналисти, ако можете да си го позволите, моля ви, накажете го с мълчание! Не го канете, не го питайте, не му взимайте интервюта.
Господа блогъри, накажете го с мълчание! Не го коментирайте, не го споменавайте! Не се отвращавайте от него! Подминете го!
Господа граждани! Не споделяйте статии за него. Не го коментирайте на стената си! Не го плюйте във форумите. Не го познавайте.
Накажете го с мълчание, за него няма по-голямо наказание. Откажете му времето си, откажете му нашето време! И дано това мълчание се превърне и в по-малко гласове, проценти и квоти. И някой ден той може би наистина ще изчезне.
