Общество

Не, това Иван Вазов не го е написал

Между другото, знае се кой е авторът на това стихотворение.

Не, това Иван Вазов не го е написал

Преди много години много ме мързеше по руски, а имахме задача да научим наизуст стихотворение на Есенин. Когато ме посочи другарката да стана да изрецитирам каквото съм научила, в мозъка ми се задейства някакъв дяволски самозащитен механизъм и понеже пеех в детски хор и знаех доста руски песни, механично изрецитирах текста на песента „Озеро“ на грузинския композитор Парцхаладзе. Другарката премигна, премигна и ми писа една голяма шестица.

Така разбрах каква сила е незнанието и успешно произведох фалшива новина, без да подозирам, че 30-ина години по-късно такива ще процъфтяват навсякъде около мен. Нивото на посредственост е толкова високо, че може да твърдим каквото си искаме и да го наричаме „широкоизвестен факт“, без да ни мигне окото. От нецитирани „много изследвания, показващи, че...“ до тези титани на мисълта Коко Шанел и Мерилин Монро, които до ден днешен бълват нови и нови мисли по почти всяка стена във Facebook.

Информацията вече не преминава през никакви филтри на критичното мислене.

Ако си с лукави намерения, важното е да знаеш няколко ключови думи и ще счупиш фейсбукметъра от лайкове, споделяния и коментари. Със сигурност можеш да изкараш и пари. А ако е нещо свързано с „българщината“, си направо за парламента!

Така например до ден днешен получавам това мнение на Буров за българите, които за нищо не ставали и не можели да се мотивират за работа по никакъв начин, което вероятно е фалшив брътвеж на анонимния автор. Самият начин, по който този текст каканиже и звучи „актуално и днес“, вече го прави подозрителен. Или пък текста за плажното масло на Вонегът, прощалното писмо на Маркес, писмото на Чаплин до Жералдин, в което не е казал красивата мисъл (извадете си кърпичките), че „твоето голо тяло трябва да принадлежи само на този, който се е влюбил в голата ти душа“... Мога да продължа, но само за успокоение – отговорът на въпроса „Има ли дядо Коледа?“ е истински.

И ето че пак се разпространява „Аз мога“ на Иван Вазов, което така и не успя да потъне вдън земя, след като беше разобличено преди 3-4 години. Лавинообразното разпространяване на този химн на позитивната психология отново заплашва да ни затрупа.

Така че да кажем отново: това не е стихотворение на Иван Вазов. Достатъчно е да му видиш мустаците, да не си под упойка и веднага щом стигнеш до „умствената ти настройка“, твоята да те удари по главата. 

„Аз мога“ 

Ако мислиш „сразен съм“, сразен си.
Ако мислиш „не смея“, не смееш.
Ако казваш „бих искал“, но мислиш „не мога“,
просто няма как да успееш.

Ако мислиш, че губиш, „загубен си“,
ще ти каже светът без упойка,
успехът се крие във твоята воля
и е в умствената ти настройка.

Ако мислиш „назад съм“, назад си,
който мисли високо, не пада.
Просто трябва да бъдеш напълно уверен,
щом си тръгнал да търсиш награда.

Не най-силният, нито най-бързият
обезателно грабват залога,
но човекът, който печели играта,
е тоз, КОЙТО МИСЛИ „A3 МОГА“.

 

Краят, разбира се, е с големи букви като истинско финале гранде! Щом мислиш, че можеш, значи можеш. Няма нужда да си нито силен, нито бърз, трябва ти умствена настройка. И едно „тоз“ за повече достоверност. 

Между другото, знае се кой е авторът на това стихотворение. Това е единственото познато стихотворение на американския поет Уолтър Уинкъл. Може би не му е стигнала умствена настройка, за да ни остави и други премъдрости, които да убеждават хората, че труд и зор са от второстепенно значение.

Така че, ако скоро за пореден път ви достигне „Аз мога“, имайте предвид, че това Вазов не го е писал. Обаче ако ви е мързяло по български, а искате да започнете отнякъде с патриарха на българската литература, направете го оттук:

„Училище“

Детенце хубаво,
пиленце любаво!
Къде под мишница
с таз малка книжица?

Отивам, бабичко,
макар и слабичко,
книга да се уча,
добро да сполуча.