Очарована е много малко, за да опиша впечатленията си от нощта на музеите в Пловдив. Този вълшебен стар град придава на всичко видяно някаква допълнителна магия, особено в сумрака на пролетната нощ. Навсякъде е пълно с хора, по уличките се чува музика и е трудно да се обиколи и разгледа всичко, дори на такова малко пространство.
Направи ми голямо впечатление колко много деца имаше по музеите. Не само там, където за тях бяха организирани специални занимания, а просто така – с родителите си или на групи сами, любопитни и усмихнати – стори ми се, че младите хора преобладават значително като публика. Това говори много хубави неща за града и културната му политика, а дори и да е само от добрата реклама на събитието, пак е похвално.
Музеят на съединението беше първият, който посетихме. Събраните експонати са свързани непосредствено със събитията от 1885-та година, но и с живота в Източна Румелия по онова време, както и с последващата съдба на военните и доброволчески формирования. Самата сграда, в която е разположен музеят ,е забележителна сама по себе си – изографисана отвътре, с интересен гредоред на покрива, запазена максимално близо до първоначалния си вид. Сред експонатите може да се види и първият в света велосипед серийно производство, донесен в Пловдив от Париж преди повече от век. Залите на първия етаж в момента са посветени на изложбата „Как ще спреш ти мене – волната…“ по повод 120 години от рождението на Елисавета Багряна. Приятно се изненадах от това, че изложбата не е подредена хронологически, както е канона в българските музеи. Нещо повече – изобщо нямаше биографична част или препратки към личния живот на Багряна. Експозицията е посветена единствено и само на нейното творчество и личност, на вълненията и приятелите й, на нейните пътувания и книги и на стиховете й. А гласът й звучи през цялото време. Много емоционално и интересно, едно пътуване в света на тази изключителна жена. Спомних си любимите си стихове, писани от нея и открих, че е превеждала Ахматова, че е гостувала на малката Дилма Русеф и баща й, че си е писала с редица европейски интелектуалци, че се е обличала красиво и с вкус – освен другото, изложбата включва и бижута, ръкавици, чанти и обувки.
След това минахме през старата баня, която на теория се води център за модерно изкуство, но на практика явно състоянието й е все по-плачевно и вече не пускат вътре, в тайнствените тъмни стаички, а само имаше прожекции по фасадата. Много силно се надявам да се намерят пари за реставрация на тази забележителна сграда.
Градската художествена галерия, къщата на Златю Бояджиев и тази на Георги Божилов – Слона работеха с постоянните си експозиции, които няма да ми омръзнат дори да ги разглеждам всяка седмица. Всеки път си откривам по нещо ново.
Моят личен фаворит за вечерта определено беше временната изложба на традиционни български накити и костюми в етнографския музей. Сбирката на музея от накити е впечатляваща, не толкова като количество, колкото като разнообразие и прецизност на изработката, към това бяха добавени няколко витрини с различни видове украшения и много, много пафти. Аз лично научих едва сега, че пафтите не случайно напомнят с формата си очи – това украшение пази от уроки и "лоши очи" детеродните органи. А носиите бяха сърцераздирателно красиви! Имах късмета да се запозная с Катя Черпокова – една от жените, събрали и запазили изложените носии и опитващи се да научат и съхранят националните шевици и орнаментика. Тя ми разказа, че от повече от сто вида бродерии, в момента се знае само една трета, всичко друго е изгубено завинаги… Че всеки цвят и орнамент има свое значение и смисъл. Че плисираните поли от видинско се тъкат по специален начин и плисето се образува от плетката – само една жена в България умее това.
Виждала съм в Базел цял етаж в етнографския музей, посветен на плисираните поли – само че черни и от един район на Китай. Нашите, родните, са сто пъти по-красиви! Катя Черпокова ми показа и ситно плисирана традиционна престилка от разградско – технологията за изработването й е изгубена завинаги… За мен красотата на цветовете и бродериите се равнява по важност и значение на фолклорната музика – не по-малко смисли и символика има в тях. Толкова е жалко, че няма нито една постоянна, голяма експозиция с народни носии от всички етнографски области и че самите ние не сме научени да познаваме и обичаме дрехите на нашите баби. Знаете, че японците ходят на опера и приеми с кимона – аз лично мисля, че нашите бабини литаци и саи ще впечатляват не по-малко – ако имахме традиция да се правят и носят в специални случаи и до днес.
Прибрахме се от Пловдив в малките часове на нощта и през цялото време се усмихвах...
