Действието в тази история се развива в нощта срещу пети юли. Часът е 02:35 след полунощ, а мястото – софийската сграда на най-голямата компания за производство на стени за катерене в света (да, българска е). Градът спи дълбоко, едва отърсил се от горещината. Или не съвсем. За четиримата безименни герои от нашата история нощната хладина е предпоставка за изпълнението на един възвишен граждански дълг. Знамето с цветовете на дъгата, окачено върху сградата в името на солидарността, е дразнител, който трябва да бъде заличен мигновено. Така и става. Оръжия на революцията са факли и водни пистолети, пълни със запалима течност. Това не е лятна забава, а омраза, която за минути придобива цветовете на изпепелената дъга. Случката не е извадена от контекста на криминален роман, а е една съществуваща социална притча за гласа на масовото мълчание и толерантността към безчинствата на презрението. 

В доказателство на тези думи идват реакциите на два коректива на гражданствеността– институциите и медиите. По традиция първите обявяват красноречиво мълчание при подадения сигнал в полицията. Дори и да е имало риск от пожар и увреждане на имущество, пренебрегването на случая е факт, а откриването на извършителите е под въпрос. Журналистите реагират изненадващо. Сякаш взели пример от полицията, те също потъват в пълна тишина чак до 8 юли. Тогава ЛГБТ организацията „Действие“, инициатор на окачването на флага, съобщава на сайта си за инцидента. Междувременно внезапното изчезване на тези 21 метра плат от оживено място е можело да бъде повод за въпроси и преди разпространението на официално съобщение. Надписът „изясняват се подробности по случая“ пък навява страховито усещане, че „подробностите“ ще бъдат „изяснени“ чак когато има човешка жертва – независимо дали тя ще бъде от малцинствена група, или не.

Плашещ не е актът по опожаряване на знамето. Той е само спорадична проява на ненавист, която ще ескалира с всеки палеж и с която свикваме. Една от многото прояви, носещи усещане на задоволство и цинична безнаказаност у извършителите. Ситуацията сама по себе си е урок по незачитане на демократичните ценности във всички сфери на обществото. Стряскаща е и широката подкрепа на социалните медии спрямо деяния като това. Във форумите дори се появиха призиви за споделяне на снимки с изгорен флаг или с унижения над хора с различна сексуалност. Одобрението, примесено с липсата на законодателство срещу престъпленията от омраза, е катализатор на дързостта при по-нататъшните проявления. Мълчанието също. А потърпевши от него могат да бъдат не само хора от ЛГБТ спектъра или друга общност. Нападнатото и съблечено в автобус момче, носило тениска с логото на „грешния“ футболен отбор, е печален пример за нуждата от дебат на тема права на личността. Защото не всеки има възможността да разкаже лично на главния прокурор за преживените посегателства в очакване на справедливост.

Докато дойде моментът на правда, немалко хора ще бъдат отхвърлени от общественото полезрение, без да спечелят вниманието, придадено на Джордж Флойд. Няма да бъдат създадени и движения като Black Lives Matter. Състраданието към различните представители на нацията е превърнато в табу чрез стереотипи и присмех. Нелицеприятните крайности, които достигна криворазбраната толерантност на Запада, тук са заменени от проекция на гнева срещу политическата обстановка върху други потърпевши от нея групи. Застрояването на плажове и абсурдите на властта все още не намират адекватни решения. Прокуратурата нахлува в президентсвото, а правителството оцелява дори след тази позорна акция. Убиецът на Милен Цветков желае да бъде освободен и оправдан. Не си задаваме въпроса как, защо и от кого българският флаг е бил съборен в Росенец. За сметка на това не пропускаме да излеем гнева си във Фейсбук пост или върху нечий символ на приемствеността, който е важен за някого като трибагреника. Да, всеки символ има право на живот, стига да не уврежда нечие достойнство. Пречка пред благоденствието ни привидно са хората, чиято любов не отговаря на представите ни. Ето защо я заглушаваме. 

И още ...