Действието в тази история се развива в нощта срещу пети юли. Часът е 02:35 след полунощ, а мястото – софийската сграда на най-голямата компания за производство на стени за катерене в света (да, българска е). Градът спи дълбоко, едва отърсил се от горещината. Или не съвсем. За четиримата безименни герои от нашата история нощната хладина е предпоставка за изпълнението на един възвишен граждански дълг. Знамето с цветовете на дъгата, окачено върху сградата в името на солидарността, е дразнител, който трябва да бъде заличен мигновено. Така и става. Оръжия на революцията са факли и водни пистолети, пълни със запалима течност. Това не е лятна забава, а омраза, която за минути придобива цветовете на изпепелената дъга. Случката не е извадена от контекста на криминален роман, а е една съществуваща социална притча за гласа на масовото мълчание и толерантността към безчинствата на презрението.
В доказателство на тези думи идват реакциите на два коректива на гражданствеността– институциите и медиите. По традиция първите обявяват красноречиво мълчание при подадения сигнал в полицията. Дори и да е имало риск от пожар и увреждане на имущество, пренебрегването на случая е факт, а откриването на извършителите е под въпрос. Журналистите реагират изненадващо. Сякаш взели пример от полицията, те също потъват в пълна тишина чак до 8 юли. Тогава ЛГБТ организацията „Действие“, инициатор на окачването на флага, съобщава на сайта си за инцидента. Междувременно внезапното изчезване на тези 21 метра плат от оживено място е можело да бъде повод за въпроси и преди разпространението на официално съобщение. Надписът „изясняват се подробности по случая“ пък навява страховито усещане, че „подробностите“ ще бъдат „изяснени“ чак когато има човешка жертва – независимо дали тя ще бъде от малцинствена група, или не.
Плашещ не е актът по опожаряване на знамето. Той е само спорадична проява на ненавист, която ще ескалира с всеки палеж и с която свикваме. Една от многото прояви, носещи усещане на задоволство и цинична безнаказаност у извършителите. Ситуацията сама по себе си е урок по незачитане на демократичните ценности във всички сфери на обществото. Стряскаща е и широката подкрепа на социалните медии спрямо деяния като това. Във форумите дори се появиха призиви за споделяне на снимки с изгорен флаг или с унижения над хора с различна сексуалност. Одобрението, примесено с липсата на законодателство срещу престъпленията от омраза, е катализатор на дързостта при по-нататъшните проявления. Мълчанието също. А потърпевши от него могат да бъдат не само хора от ЛГБТ спектъра или друга общност. Нападнатото и съблечено в автобус момче, носило тениска с логото на „грешния“ футболен отбор, е печален пример за нуждата от дебат на тема права на личността. Защото не всеки има възможността да разкаже лично на главния прокурор за преживените посегателства в очакване на справедливост.
Докато дойде моментът на правда, немалко хора ще бъдат отхвърлени от общественото полезрение, без да спечелят вниманието, придадено на Джордж Флойд. Няма да бъдат създадени и движения като Black Lives Matter. Състраданието към различните представители на нацията е превърнато в табу чрез стереотипи и присмех. Нелицеприятните крайности, които достигна криворазбраната толерантност на Запада, тук са заменени от проекция на гнева срещу политическата обстановка върху други потърпевши от нея групи. Застрояването на плажове и абсурдите на властта все още не намират адекватни решения. Прокуратурата нахлува в президентсвото, а правителството оцелява дори след тази позорна акция. Убиецът на Милен Цветков желае да бъде освободен и оправдан. Не си задаваме въпроса как, защо и от кого българският флаг е бил съборен в Росенец. За сметка на това не пропускаме да излеем гнева си във Фейсбук пост или върху нечий символ на приемствеността, който е важен за някого като трибагреника. Да, всеки символ има право на живот, стига да не уврежда нечие достойнство. Пречка пред благоденствието ни привидно са хората, чиято любов не отговаря на представите ни. Ето защо я заглушаваме.
И още ...
Факт беше и друго заглушаване. Стихнаха хомофобските изказвания по време на прайд месеца. Просто защото липсата на шествие доведе до невидимостта на ЛГБТ хората (и не само). По време на карантината случаите на потърсили закрила от насилие хора се увеличиха неимоверно много. Сред тях попадат както сексуалните малцинства, така и жените жертви на домашен тормоз. За това многократно алармираха редица неправителствени организации. Зад стените на домовете гласовете останаха сподавени, като най-голяма тежест изпитаха и изпитват непълнолетните. Темата още веднъж не намери място в публичния дискурс. Както и настоящият палеж. Поредните доказателства за климата на омраза и повод за съмнения в наличието на либерализъм. Всички опити за превенция чрез отмяна на шествията пък се оказаха безсмислени след провеждането на футболни мачове с многобройна публика. Единственият резултат от тишината бе изгарянето на знамето, последният видим признак на приемственост. Страхът от повсеместната солидарност продължава да бъде нагнетяван от онлайн войни като тези срещу Истанбулската конвенция и сексуалното образование. Средствата за постигане на диалог изглеждат все по-ограничени.
Тук трябва да се отбележи и фактът, че омразата никога няма да бъде победена с потисничество от ответната страна. Движенията срещу расизма, за които толкова често говорим, показват, че цензурата на чуждите мнения и агресията отприщват повече зверства от всякога. Чуждите мнения на неодобрение са също толкова свещени, колкото и символите на всяка обществена група, стига те да са подкрепени от факти. Върху тях се гради смисълът на жадуваната демокрация. По темата можем да научим много от Дж. К. Роулинг, която стана подвластна на още по-неприятен вид тишина. Но докато настъпи мигът на злоупотреби с толерантността на територията на страната, ни очаква поредица от действия в името на постигането ѝ.
Началото може да бъде дадено само с протегната ръка и диалог. Той значи много повече от езика на политическата коректност, от разрушените паметници и от пренаписаната история. И нека не забравяме, че палежът е само част от всички минали и бъдещи посегателства под знака на омразата. Те продължават да съществуват отвъд медийната реалност. Да си спомним убития Михаил, залетите с боя билбордове, фразата „Ти равен ли си?“, счупеното стъкло в офис на неправителствена организация, заплашваните по време на конференция за равноправието студенти и още много други подобни епизоди на агресия. Децата ни, които упорито пазим от културата на търпимост, са застрашени най-вече от презрението. Без отговор остава въпросът това ли е мечтаното бъдеще за нас и тях? Какво ще изгорим след флага?
