ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Още един ненаучен урок по толерантност

Още един ненаучен урок по толерантност

Снимка: @violetkicollective

Само преди дни в Пловдив се случи поредната хомофобска акция и може би нямаше да й бъде обърнато особено внимание, ако и нападателите, и потърпевшите не бяха деца. Видимо непълнолетни младежи, носещи табела „Различни, но равни“ с нарисувана свастика отгоре, нападат група момичета с удари и ги замерват с яйца само защото са с различна сексуална ориентация. Стига се дори до намесата на полиция, но арестувани за случилото се няма. Смята се, че хомофобската акция е предварително организирана в Инстаграм с цел да се прочисти града от различните.

За съжаление, подобна организирана проява на агресия не ни изненадва, а само показва защо е толкова важно да се говори за омразата, екстремизма и радикализацията срещу различните, особено в училище. В снимките и видеата, които се разпространяват в социалните мрежи, се виждат буквално деца, които вероятно дори не разбират кого и защо мразят”, пише в официалния си фейсбук профил фондация Single Step, която обяви, че пострадалите могат да потърсят психологическа помощ при тях.

"За потресаващите действия на тези деца вината носят институциите, които системно не се противопоставят на хомофобията и езика на омраза. Поведението на нападателите е пряко последствие от насажданата политическа агресия към ЛГБТИ общността", коментира пред "Дневник" Симеон Василев, който пък е председател на фондация "Глас". Българският хелзинкски комитет призова за бързо и ефективно разследване и настоява властите "да не премълчават хомофобския мотив на деянието".

Дали обаче разследването ще бъде проведено докрай, дали институциите ще обърнат достатъчно внимание на случилото се, или след два дни всичко ще бъде забравено? До следващия път, когато последствията могат да бъдат още по-фатални.

Ние, българите, много обичаме да се бием в гърдите, че сме една от най-толерантните нации, но за пореден път станахме свидетели на още един ненаучен урок по толерантност. Докато все още има деца, дори и възрастни, които се страхуват да кажат на родителите си, че обичат човек от същия пол, докато все още има родители, които се обаждат във фондациите, за да „излекуват“ децата им, докато Прайдовете все още са трън в очите на голяма част от обществото, трудно бихме говорили за толерантност, особено по отношение на различната сексуална ориентация.

Но дали за всичко това наистина са виновни институциите, или онези първи седем години, които са определящи за израстването ни? Защото насаждането на омраза, агресия и неприемане на различните често се случва между стените на собствените ни домове. Защото в учебника по „Човек и общество“ за трети клас (още в първия урок по този нов за децата предмет) може и да е написано, че "между хората в една група и между групите в обществото съществува уважение и разбирателство въпреки различията", но ако примерът, който ни дават родителите или средата, в която растем, е съвсем обратен на това, няма как да няма деца, които да нападат други деца.

Различността винаги е била трудна за преглъщане, все още е. И поредната акция срещу заличаването й в Пловдив го доказва, дори и в 21.век, време, в което се предполага, че децата са много по-отворени към света. Ние самите сме много по-отворени за света. Но за приемането на хомосексуалността има още много стъпки, които обществото ни трябва да извърви. А дотогава много от различните ще продължават да живеят в сянка, точно заради агресията, която откритостта им може да предизвика. За пореден път.

 

Къде отиват "децата на дъгата", когато няма Прайд?

 

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...