ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

От опит: Не се разочаровай

От опит: Не се разочаровай

Завършвам този цикъл От опит с тема, която само наполовина или по-малко дори познавам, но очаквам и се уча, доколкото е възможно. Темата е за даването и получаването и двете думи, които често я определят: обичта и разочарованието.

Безусловната любов, казват психолозите, съществува. Това е любовта на родителя към детето. Там няма завист, няма ревност. Там има най-чиста любов. Но има родители, които, въпреки че са водени от тази най-чиста и най-безусловна любов, стигат дотам, че не са доволни от децата си. С други думи, са направо разочаровани. И да уточня още в началото: не говоря за разочарование поради престъпленията, чийто списък ще намерите на гърба на всяка декларация за влизане в САЩ. Говоря за разминаване в очакванията – “ние те готвехме за доктор, а ти стана “какво беше, че не го разбираме”. Когато се появи разминаване в потребностите и посоките между родителя и детето, обичта бързо става условна. Някои родители са непримирими и тровят отношенията с децата си от този ден насетне без пропуск. Други остават либерални, но разочаровани – ако до днес и двете очи са били отворени, сега само едното вижда посоката на детето. Другото някак не може да се извърне, да погледне, да даде сигнал на мозъка и да приеме. Всъщност разочарованието в тази връзка означава невъзможността да приемеш неочакваното, различното. Разочарованието само по себе си е конфликт. А умението за разрешаване на конфликти е като всяко друго умение в живота – да шофираш, да разговаряш, да готвиш.Инструментите са различни и всеки родител трябва да намери правилните за себе си, воден от една цел: да съхрани връзката с детето си и общото време заедно колкото се може по-дълго. Това е нашата егоистична цел като родители, а другата – от гледна точка на детето – е да не създадем една нещастна, недоволна, търсеща, но все не намираща личност.

И двете ми се струват еднакво важни и целят простичкото житейско щастие. И двете трябва да стартират от мисълта за общия ни път, който рано или късно по естествени причини ще се разклони. Ако се подготвяме отрано и с мисълта, че отглеждаме възрастни, а не деца, ще се научим отрано и на уважение към бъдещите потребности на тези бъдещи възрастни – мярка срещу нашето собствено разочарование.

Обаче накрая трябва да призная, че всичко това ми е страшно трудно на моменти – да се откажа от собствената си компетенция, от “знам всичко” или “знам по-добре”, от чувството за контрол. Човекът си е властова структура, а когато има деца, съвсем се вживява в ролята на Голямо Шефе* и никак не е лесно да се откажеш от тази позиция, дадена ти за малко от природата.

* израз от книгата “Гръцко кафе” на Катерина Хапсали

Всеки от нас е разказ и вярвам, че и аз съм. Най-първо съм човек. И после редувам от момиче до жена и може би най-много майка. По-късно на същия ден съм и съпруга, а на следващия съм производител – на текстове, мисли и други полезни дейности. Емоционален център на една малка фамилна група. Любител на четенето, анализа, тичането (вече двегодишно занимание за моя собствена изненада) и психолог...