ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

От опит: Вярвай

От опит: Вярвай

Дъщеря ми е на почти 3 години, когато я качваме на ски. Нейната първа учителка в Банско се казва Стаменка. Малко по-късно същия сезон я записваме на ски-училище на Витоша, където учителят, според нея, се казвал Стамен. Когато ни го съобщава така, между другото, ние с баща й се усмихваме снизходително и казваме, че явно не е запомнила добре името на новия учител. Тя се опитва да ни убеди, че и той е с подобно име и е мъж; ние все така снизходително казваме “добре, добре” – и тя се отказва. След няколко дни ни носи диплома за завършено ниво, подписана от учителя Стамен...

Това беше първият път, когато “се усетих”, че колкото и малко да е едно човече, идва момент, когато и то започва да “знае”. Почувствах се засрамена. Погледнах се отстрани и видях младата майка, която е първа и последна инстанция, знае отговорите на всички въпроси, влиза в игрите и се преструва, че приема детските истини, но всъщност е леко небрежна, а понякога и нетърпелива този недостоверен разказ да свърши.

Почувствах се засрамена, защото не бях повярвала на истина – голяма, колкото голям може да е светът на едно дете.
Това беше първият път, когато овластяването, дадено ми по право с раждането на децата ми, се пропука. Тези две бели вързопчета, които разчитаха на мен за мляко, инфакол и прегръдка, сега можеха да проведат разговор с истински факти.

След този случай изслушвам внимателно всяка история, версия или отделен факт, само за да разбера, че поделям главната роля на Многознайката с тях двамата. Почувствах се засрамена, защото не бях повярвала на истина – голяма, колкото голям може да е светът на едно дете. Но се почувствах и облекчена – вече не беше нужно да знам всичко за всичко. Дори открих, че е забавно да търся първо техните версии и да ги сверявам с моите предположения.

Подозирам, че вярата в децата минава поне през няколко етапа. Аз се намирам във втория (или поне така съм го определила), но все ми се струва, че няма да е последният.

Първият етап е съвсем първичен, първосигнален и възможно най-естествен. Той е свързан с историята по-горе.

Следващият ни връхлетя в началните години в училище. Тягостен, мъчителен, зачеркващ всичко, постигнато досега. У дома сме се превърнали в хамстери, тичащи до полуда по спиците на увеселителното колело. Чинове, часове, домашни, букви, срички, цифри и числа – денем и нощем. И липса на всякаква вяра в напредъка. До един момент, в който така се изморихме, че или трябваше да се разведем (имам предвид и четиримата – вече никой не можеше да живее с никого), или да се оставим на вярата. И, о, чудо! – нещата потръгнаха. Гледахме се отстрани и чак се чудехме: ама това същите хора ли сме? Това е етапът на вяра в техните усилия. Много е блага тази вяра. Комфортна и успокояваща, но и като затишие пред буря.

Тук стигам до предположението си за третия етап на вярата – мощният земетръс на пубертета. Предполагам, че пак ще се започва отначало, пак ще има заплахи за раздели, хапчета за кръвно или пък – кой знае? – може да минем само с торбички под очите и някоя затръшната врата след “когато си направиш свой дом, разполагай се, както ти е угодно”.Понеже нищо не знам за предстоящото време, съм се хванала за една оптимистична реплика: ако днес получиш съвременно и смислено образование, както и семейна подкрепа, няма как утре, след революцията на хормоните и етапа на отрицанието, да изчезне цялото ти минало, възпитание и вкус.

През повечето време имам вяра, а през останалото – едно наум.

Всеки от нас е разказ и вярвам, че и аз съм. Най-първо съм човек. И после редувам от момиче до жена и може би най-много майка. По-късно на същия ден съм и съпруга, а на следващия съм производител – на текстове, мисли и други полезни дейности. Емоционален център на една малка фамилна група. Любител на четенето, анализа, тичането (вече двегодишно занимание за моя собствена изненада) и психолог...