От 6 до 9 октомври е кулминацията на програмата за отбелязване на 1000 години от смъртта на великия български цар Самуил. Държавна делегация, водена от президента Росен Плевнелиев, посети Солун, за да положи венци пред костите и плащаницата на цар Самуил, съхранявани в Музея за византийска култура. “Трепет, възхищение и огромно уважение” – така описа президентът емоциите си, след като се поклони пред тленните останки на българския владетел.
Цар Самуил оставя неизличима диря в дългия исторически път на България със своите качества на държавник, воин и патриот. Описван като “човек войнствен, който никога не знае почивка”, българският цар завинаги записва една от най-достойните страници от българската история, борейки се до последен дъх за свободата и независимостта на българската държава.
Трудно е да се обхване изцяло значимостта на делото на цар Самуил, но признателността на българите към големия държавник и владетел подсказва нетленността на свободолюбивия дух, който дори в трудни мигове намира своя израз в отбелязване на съкровени мигове от живота на нацията.
Антропологическа реконструкция на лицето на цар Самуил, направена по черепа му. Гробът на българския владетел е открит през 1969 г. при разкопки в базиликата “Свети Ахил” на едноименния остров в Малото Преспанско езеро, който е на гръцка територия. Днес тленните останки на българския владетел се съхраняват в Солун. (Снимка: www.wikipedia.org)
Ето и историята.
След разгрома на Североизточната българска държава от византийския император Йоан Цимисхи през 972 г. борбата за опазване на независимостта на България подемат четиримата синове на средецкия управител комит Никола – Давид, Моисей, Арон и Самуил. Те са известни във византийските хроники под името Комитопули. Още при управлението на цар Петър се обявяват за независими владетели в Македония, Средецко и земите до река Искър. След превземането на Преслав и покоряването на Източна България от Византия четиримата братя образуват Западната българска държава.
Най-енергичен и способен от Комитопулите е Самуил.
При смяната на византийския трон и заемането му от император Василий ІІ битката между България и старата Източна римска империя вече ще се води на живот и смърт. Двамата големи съперници – владетелите на двете държави – се изправят един срещу друг, готови на всичко в преследването на своите цели: единият – независимост и свобода на българското царство, а другият – пълното му поражение и ликвидиране. [[quote:0]]През 976 г. Комитопулите освобождават Североизточна България и под византийска власт остава само Тракия. Четиримата братя започват военни действия в Западна Тракия, Южна Македония и Тесалия. Давид и Моисей умират, а Арон и Самуил продължават да управляват съвместно.
Столица на Западнобългарската държава в началото е Преспа, а след това Охрид. Той се превръща в политически център на лоялните към братята български боляри. Дори сваленият български патриарх Давид намира прием тук.
Охрид, църквата на манастира “Св. Наум” – средище на Охридската патриаршия по времето на цар Самуил. Манастирът е основан от св. Наум Охридски, един от учениците на св. св. Кирил и Методий. (Снимка: Thinkstock – Guliver/Thinkstock)
Детронираният български цар Борис ІІ заедно с брат си Роман успява да избяга от Византия. Борис ІІ умира и Роман остава последният легитимен наследник на старата Крумова династия. Самуил го провъзгласява за български владетел, но поема ръководна роля в управлението на държавата.
След превземането на Лариса от българите император Василий ІІ нахлува в българските земи и обсажда Средец, но безуспешно. На връщане е пресрещнат от войските на Самуил и е напълно разгромен в битката при Траянови врата на 17 август 986 г. “Василий, цял опозорен, се върнал в столицата си.” Тази победа на Самуил е една от най-големите, които българска войска е постигала през Средновековието.
Катастрофалното поражение на византийците обаче е последвано от политически междуособици в централната българска власт. Арон изменя на Самуил и последният заповядва екзекуцията на брат си. Пощаден е единствено Ароновият син Иван-Владислав по молба на братовчед си Гаврил-Радомир, сина на Самуил.
Част от стената на Самуиловата крепост в Охрид, на територията на днешна Македония. (Снимка: Thinkstock – Guliver/Thinkstock)
Самуил превзема гр. Драч на адриатическото крайбрежие. Цар Роман отново е пленен и след неговата смърт по-късно безспорният лидер и авторитет – последният син на комит Никола – се обявява за български владетел през 996 г.
Следват военни действия между войските на Империята и българите, водени с променлив успех. При р. Спархей в Гърция през 996 г. Самуил претърпява поражение и иска примирие.
Докато Василий разполага с пълна хазна и стабилност в империята си, Самуил изпитва остра нужда от средства. Някои учени приемат тезата, че българският цар търси подкрепа сред всички слоеве на българското население, дори прекратява гоненията срещу богомилите в страната. За да осигури тила си, Самуил подчинява сръбските князе. Неминуемият сблъсък предстои...[[quote:1]]През 1001 г. войната с Византия пламва отново. Василий ІІ нахлува в България с две армии – едната към Средец и другата към Преслав. Източна България отново пада.
Чрез измяна на българската власт много български боляри минават на страната на ромеите. През 1003 г. пада и Бдин (Видин). Отговорът на Самуил е превземането на Одрин.
При Перник новият поход на императора към Средец е спрян от храбрия войвода Кракра Пернишки. Но Драч преминава отново във византийски ръце.
Затруднен от норманите, императорът започва дълга подготовка за решителен удар. Самуил се укрепява в планината Беласица. Тук на 29 юли 1014 г. при село Ключ се разразява кръвопролитно сражение. Самуил е победен и 14 хиляди негови войници са пленени.
Победата на византийците над българите. Миниатюра от Сицилианския препис на Хрониката на Йоан Скилица, ХІІ в., Мадрид
Византийският император решава да извърши едно военно престъпление, чиято жестокост му спечелва слава на безскрупулен и безсърдечен владетел. Знаейки, че Самуил има голям авторитет сред войниците си и много ги обича, Василий ІІ заповядва да бъдат ослепени всички пленени бойци в битката при Ключ, като оставя на всеки 100 души по един едноок, за да ги води.
По това време Самуил е в Преспа. Там в началото на октомври 1014 г. идват ослепените му войници. Моралният удар е пълен. След двудневни мъчения Самуил умира на 6 октомври 1014 г. Василий ІІ с гордост започва да носи прозвището Вулгарооктонос – “Българоубиец”.[[more]]Цар Самуил успява да обедини българите в името на една кауза, вълнуваща ни и до днес. Величавите човешки стремежи към свобода и независимост, чието олицетворение е самият български владетел, оставят трайна следа в историческото развитие на българската нация и способстват за издигане на патриотизма, националното самочувствие и гордост. Смъртта на владетеля, която тези дни честваме, завинаги ще живее в съзнанието и историческата памет на българите.
