„Той в никакъв случай не е отличник. Той е момче, нали знаете какви са момчетата?” Знам. Момчетата са буйни, разсеяни, подвижни и непокорни. Трудно седят на едно място, трудно се съсредоточават, не са прилежни и явно не отговарят на представата за отличник. Или поне моето дете е такова. Аз нямам проблем с това. Имам проблем обаче с квадратното мислене на българските педагози, които от най-ранна възраст започват да набиват на децата ни и нас, техните родители, разграничителните линии на праволинейното мислене.
Отличници – неудачници, послушковци – нехранимайковци, момичета – момчета. Даже не смятам да се подхлъзвам по очевидната несъстоятелност на определението „отличник”, не и в трета група на детската градина. На мен най-страшно ми се вижда разделението на момчета и момичета. Защото е разделение на полова основа. Защото е не белег на социално, а на природно заклеймяване. Което е опасно, в която и посока да се случва. Свикнали сме да смятаме, че жените по принцип сме онеправданият пол. Но сега, като се замисля - училището е едно от малкото места у нас, в които ние сме доминиращи. Фаворизирани от учителите, които със съвсем малки изключения, отново са жени, момичетата се въприемат като добри ученички по определение. А момчетата... те са момчета.
Да, трябва да признаем, че децата са различни. Различни са и на полова, и на индивидуална основа. Има и буйни момичета, и прилежни момчета. И нито едното, нито другото е лошо. Лоши са етикетите, които утре ще се превърнат в характер. Нямам и нищо против момичетата /казвам го изрично на майките на момичета, които са готови да се засегнат/. Ако вярвам на вкоренените стеротипи, бих допуснала, че ако имам момиче, то би било най-вероятно чистичко, спретнато и старателно дете, което внимава какво го пита госпожата. Но много бих се притеснила, ако госпожата вземе да го хвали непрекъснато, и то само защото то я слуша...
Не знам дали някой у нас е правил изследване как това разделение се отрязява на българските деца. Мисля, че те научават уроците си по тежкия начин – в личен сблъсък с действителността. Спомням си как като ученичка, подлъгана от имиджа си на „отличничка” и задължена от статута си на някакъв отговорник, издадох един мой съученик, че няма домашно. Чувствах се зле от постъпката си въпреки похвалата от страна на учителката и затова, когато той за благодарност ме удари в междучасието, съвсем не му се разсърдих. Помня този урок и до днес и знам, че днес в ролята на хайманата без домашно може да бъде моят син.
С натяквания, подмятания, въздишки или бавно сваляне на очилата, някои български педагози успяват да създадат разделителни линии там, където те още не съществуват. Момичетата започват да се държат сякаш са по-добри, нещо, което никак няма да им е от полза в бъдеще, когато ще имат нужда от мъж до себе си. Момчетата започват да се държат като че ли са по-лоши. И продължават да го правят, дори когато са големи, защото от тях това се очаква, нали? Те са момчета...
Кога ще решим, че е време да излезем от стереотипите на образованието и ще надскочим тесногръдието, с което и ние сме възпитавани? Кога ще имам сили аз например, вместо да пиша това тук, да отговоря на госпожата от детската градина следното: „Да, моето дете е момче и може би не е отличник. Но той е умен и чувствителен и ако никой не го обвинява за това, че е буен, той ще научи всичко, което му е необходимо и още по-важното – ще стане добър мъж.”...
