Общество

Патриотично

Колкото не разбирам желанието на някои да украсяват миналото и да го пресъздават наново, чрез нова мистификация и дори откровена фалшификация, толкова не разбирам и тези, които са подиграват на милите, родни и толкова непретенциозни ритуали, които още са живи извън градовете – хвърлянето на кръста на Йордановден, прескачането на огъня на Сирни Заговезни, сурвакането на Нова година, коледуването, лазаруването, селските събори.

Патриотично

Снимка: GettyImages

Вчера разприятелих една моя съученичка. Интелигентна жена, адвокат. Омръзнаха ми нейните патетични и несвързани бълнувания на тема величието на българина, неговата святост и вечност, неговия дух и превъзходство над останалите народи. Така днес, на Йордановден, ще си спестя нейния задължителен пост за това колко са велики българите, особено нагазили до пояса в ледена вода. Но няма как да избягам от снизхождението на хората от моя балон към тези наши сънародници, избрали да търсят вдъхновение и сила в ритуали и традиции от миналото, включително такива, съчинени наскоро. Признавам си, то ми е не по-малко досадно.  

Колкото не разбирам желанието на някои да украсяват миналото и да го пресъздават наново, чрез нова мистификация и дори откровена фалшификация, толкова не разбирам и тези, които са подиграват на родните ритуали, които още са живи извън градовете – хвърлянето на кръста на Йордановден, прескачането на огъня на Сирни Заговезни, сурвакането на Нова година, коледуването, лазаруването, селските събори. Оцелели са онези от тях, които носят на хората надежда, вдъхновение, чувство за общност.  Разбира се, поддържането на тези традиции чудесно се вписва в "похода назад" - връщането към селското, битовото, простото за сметка на новото, модерното и европейското. Това са процеси, по-дълбоки от Тунджа, по-сложни за обяснение от оста запад-изток, вън-вътре, бъдеще-минало, невъзможни за осмисляне само в български контекст, защото са част от една по-голяма картина.

В нейните рамки и ние, българите, си задаваме въпроса кои сме, защо сме, докога сме. Когато смисълът ни убягва, някои от нас търсят утеха в традицията, в ритуалите на миналото. Когато и те не им стигат, изобретяват нови. И "Дунавското хоро" не е народно творчество, както мило избраха да ни напомнят от Музикаутор именно в навечерието на Нова година. Навсякъде по света пресрилийзът им би бил разчетен като публично самоубийство или най-малкото – като проява на изключително лош вкус. Дико Илиев е създал композиция възоснова на народното творчество, която хората са припознали и по един или друг начин са избрали да слушат и играят на Нова година. Когато имаш такава ценност в ръцете си, търсиш начини да запознаеш хората с нейната история, правиш жест тази година, постилаш си за догодина… Но да не се отклоняваме.

На кого дължим авторски права за "мъжкото хоро" в Калофер, остава тайна, но ритуалът на хорото вероятно е възникнал в края на 20 век. Учените я наричат изобретена традиция в рамките на една въобразена общност, като я привързват към дадени културни феномени“*. Разбира се, гласът им се губи в общия хор, който обърква традиции, илюзии, християнска символика, местно патриотарство, кметски амбиции, медийни сензации. В целия този шум се забравя основното –

на Богоявление в Калофер е роден Христо Ботев.

Именно до вчера спорът на тема патриотизъм се водеше не по повод мъжкото хоро в Калофер, а по повод „Ботев“ - патриотарската декламация, оформена като пълнометражен филм и излъчена по БНТ в първите дни на новата година. Лошият вкус и липсата на талант, разбира се, нямат извинение, особено когато става въпрос за национална икона като Христо Ботев. Но истината е, че животът не търпи празно. Когато никой от големите режисьори и творци не прави филм за Ботев или за Левски, го прави Максим Генчев. Когато нито един от добрите и добросъвестни писатели не твори в жанра магически реализъм с фолклорни елементи, там се вихри Розмари Де Мео.

В интерес на истината напоследък има и много къде успешни, къде не толкова, опити за възкресяване на съкровища от родния ни пантеон. „Възвишение“ на Милен Русков и впоследствие – Виктор Божинов, като нов епос за Априлското въстание, „Петя на моята Петя“ като съживяване на паметта на Петя Дубарова,  „Голата истина за група Жигули“, като перефраза на "Оркестър без име", „Поетите“ – като начин да се вдъхне нов живот на поезията, "Моралът е доброто" като спомен за Кристиян Таков, предстоящият сериал „Войната на буквите“. За него още не мога да се произнеса, но искрено се надявам да надскочи комплексите ни, които обикновено прикриваме в творческите клишета от миналото.

Така или иначе големият разговор на тема патриотизъм предстои. Започнаха го в първия ден на новата година пред паметника на Алеко група граждани, организирани от проф. Александър Кьосев. Това събитие даде израз на една друга гледна точка към патриотизма – тази на Алеко, а не тази на Бай Ганьо, който се оказа далеч по-жизненият образ в нашата действителност. За да продължи този разговор, Алековците трябва не само да се разграничават от байганьовците, а да започнат отново да пишат и да творят.