Една болногледачка записва години наред най-често споменаваните неща, за които поверените й тежко болни пациенти съжаляват на смъртното си легло. И, противно на популярните очаквания, сред първите пет не се подреждат “съжалявам, че не правех повече секс” или “съжалявам, че не скочих с бънджи”. Не, човешките ни съжаления са доста по-делнични, особено мъжките – като например “иска ми се да не бях се преработвал толкова”...[[more]]Бони Уеър е името на австралийската медицинска сестра, която години наред работи в сферата на палиативните грижи за терминално болни пациенти и записва споделените от тях откровения преди раздялата с този свят. Събира ги грижливо и след това ги публикува в блога си, с което привлича толкова голямо внимание, че накрая се решава да ги издаде в книгата “The Top Five Regrets Of The Dying”.
Онова, което Бони забелязва у пациентите си и което я поразява, е необикновената яснота на съзнанието и проницателността, която добиват в края на живота си. Всички можем да се поучим от тяхната мъдрост, убедена е тя.
А ето и петте най-често срещани предсмъртни съжаления, обяснени от Бони Уеър.
1. Иска ми се да бях имал смелостта в живота да съм верен на себе си, а не на очакванията на другите за мен.
“Това беше най-честото съжаление. Когато хората осъзнаят, че животът им е почти свършил и като погледнат ясно назад, най-лесно виждат колко мечти са останали несбъднати. Повечето хора не са осъществили дори и половината от мечтите си и се налага да умрат със съзнанието, че причината за това е изборът, който сами са направили (или не са направили). Здравето ни носи една свобода, която малцина осъзнават, докато не я загубят.”
2. Иска ми се да не бях се преработвал толкова.
“Това го е казвал всеки пациент мъж, за когото съм се грижила. Те са пропуснали ранните години на децата си и общуването с партньорките си. Жените също споменават за това съжаление, но тъй като повечето бяха от по-старото поколение, голяма част от тях не са работили, за да изкарват прехраната на семействата си. Всички мъже, които съм гледала, дълбоко съжаляваха, че са прекарали такава голяма част от живота си в бъхтене за насъщния.”
3. Иска ми се да бях имал смелостта да изразявам чувствата си.
“Много хора потискат чувствата си, за да има мир с другите. В резултат се примиряват с едно посредствено съществувание и никога не постигат заложеното в тях. Мнозина развиват заболявания, свързани с натрупаната горчивина и обидата, която носят в себе си.”
4. Иска ми се да бях запазил връзка с приятелите си.
“Често хората не осъзнават какво благо са старите приятели, докато не настъпят последните им дни, когато вече е трудно да бъдат издирени следите им. Мнозина се оставят животът така да ги завърти, че позволяват на истински скъпоценни приятелства да им се изплъзнат с годините. Имаше много искрени съжаления, че не са отделили на старите другари времето и усилията, които заслужават. На всеки му липсват приятелите, когато наближи смъртта.”
5. Иска ми се да бях си позволил да бъда по-щастлив.
“Това се среща изненадващо често. Много хора не осъзнават до самия си край, че щастието е въпрос на избор. Притиснати са от стари еталони и навици. Привидно “удобните” модели на общуване са удавили и чувствата им, и физическия им живот. Страхът от промяна ги кара да се преструват, че са други хора, а не самите себе си, че са доволни, когато дълбоко в душата си копнеят да се смеят истински и отново да допуснат в живота си глуповатата наивност.”
Наистина, нужно ли е да чакаме да дойде краят, за да размислим за какво съжаляваме?
