Помните ли първите дни на епидемията? Страхът, шокът, но и вдъхновението от жестовете на солидарност? Надеждата, че всичко това ще ни промени и ще ни направи по-добри? От тогава минаха почти два месеца. Стихийните чувства отстъпиха място на по-трезва и спокойна мисъл, надеждата отстъпи място на добре познатото примирение, че светът няма да се промени кой знае колко. България – още по-малко.

В първите дни се питахме защо не подкрепихме медицинските сестри при протестите им месец по-рано, когато сега разчитаме именно на медиците, за да ни спасят от ужасите на непознатата болест. В първите дни се радвахме, когато правителството обяви, че ще раздаде по 1000 лв. на медиците на първа линия, тези, които ще бъдат най-вече изложени на риск. Днес разбрахме, че парите са били разпределени по „обиден начин“ и голяма част от здравните работници са останали без тях. В началото смятахме, че държавата ще отдели средства за лечение и за изследвания, после се каза, че цялата тежест ще легне върху Здравната каса, която не е предвидена за борба за епидемии. Мислехме, че като граждани трябва да поемем солидарно тежестта на кризата, и мнозина от нас се включиха в безбройните благотворителни кампании и даряваха средства, продукти и усилия.

Сега започваме да си задаваме въпроса – какво изобщо направи държавата за здравеопазването?

След чудовищния пропуск във Видин стана ясно, че защитните облекла и маски са получени, след като медиците там вече са били заразени, а частното дарение, предвидено именно за тамошната болница, е било насочено другаде именно от държавата.

Здравеопазването в България е една от най-болните обществени системи, и без коронавирусна епидемия. Доверието към него е изключително ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма достатъчно специалисти, някои от тези, които са тук, търсят начини да преодолеят дефицитите на системата – и то не задължително легални или морални. А в момента изпускаме исторически шанс за реформа в сектора, но нима има учудени – цялата ни обществена енергия отиде в безсмислени спорове кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развитието на епидемията. Вместо да оказваме натиск върху властта за мерки за насърчаване на медиците да остават в България, за по-справедливо заплащане на сестри и санитари, за борба с прекомерната комерсиализация на сектора и превръщането на пациента в „здравна пътека“, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е против мен. А здравеопазването е слонът в стаята –