ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Писателката Теодора Димова: Ще се справим, само ако помислим и за другите

Писателката Теодора Димова: Ще се справим, само ако помислим и за другите

Гласът на писателката Теодора Димова е ясен, чуваем, очакван, тревожен. Това е гласът на един истински интелектуалец, който влага в книгите всичко от себе си и не спира да бърка в раните на обществото. Защото намира смисъл от това да провокира читателя да мисли, да се терзае, докато търси отговорите. "Емине", "Адриана", "Майките", "Марма, Мариам", "Влакът за Емаус", "Поразените"... книги, в които героите живеят извън времето, изпълнени със своя вътрешна интензивност, облечени от създателката си в животворни думи. Именно те, според дъщерята на класика Димитър Димов, лекуват. Какво вижда тя в днешната криза, резултат от епидемията от коронавирус? Ето какво сподели  пред Момичетата от града.

Всяко поколение минава през своите изпитания, събития, които го разтърсват из основи. До каква степен сегашната ситуация се превърна в тест за устоите на обществото, в което живеем?

Рано е още да се правят заключения, да се обобщава. Но аз виждам една тенденция, която ме вълнува до сълзи – изгубената ни солидарност като общество като че ли започва да се възвръща. Много хора помагат на своите възрастни съседи – оставят бележки на входа, че те могат да разчитат на тях за пазаруване и за доставяне на храна.

Всички усещаме, че е дошло време да обърнем взора си навътре, да преподредим ценностите си.

Един мой близък приятел, който е на 30 години, ми каза – "колко арогантно сме живели досега!" Да, това би могло да звучи като изповед на всички ни.

Къде може да открием онези скрити сили и ресурси, които да ни помогнат да се справим?

В мисълта за другите, не само за себе си. В онова щастливо преборване със собствения ни егоизъм и арогантност. Но вижте какво бесовско хейтърство събра само за няколко дни генерал Мутафчийски. Един човек, който прави всичко възможно, за да помага на другите. Това е ужасно тъжно, ужасно плебейско поведение. В такива тежки дни да имаш сила да мразиш и да ругаеш човек, който работи за теб и прави всичко по силите си?! Абсолютно непонятна народопсихология. Тоест понятна е, но думите, които могат да се изрекат по този повод, ще са тежки.

Вашите героини са силни, смели жени, способни да се оттласнат от дъното и да се превърнат в инициатор на промяната. Вие самата готова ли сте за това?

Доста разпространено е мнението, че нашите поколения не са познали истински бедствия и война. Да, слава Богу, така е. Но ние минахме през Чернобил – няма да забравя как се лутах из магазините, как отчаяно купувах бурканчета детски храни, сухо мляко, минерална вода, дъщеря ми тогава беше на две годинки.

Вътрешният ужас, вътрешната паника, че няма да успееш да опазиш детето си, това е преживяване с много дълбок отпечатък.

После преминахме през пълната липса на храна през Лукановата зима, когато в три часа през нощта се нареждахме на опашка за мляко. После през 96-та година, през инфлацията, когато парите се стопяваха докато отиваш от един магазин в друг, накрая заплатата ми беше всичко на всичко четири долара...

Един от най-красивите романи в българската литература – „Осъдени души“ на вашия баща Димитър Димов, разказва за красива, макар и невъзможна любов по време на бедствие. (Гражданската война в Испания и епидемията от тиф.) Любовта ли е най-силното оръжие срещу страха, омразата и отчаянието?

Да, ако успеем да мислим за другите поне толкова, колкото и за себе си, тогава ще съумеем да излезем от собствения си пашкул.

Доколко книгите ще ни помогнат да намерим отговорите на всички мъчителни въпроси, които ни тревожат?

Книгите, естествено, помагат. На смълчаването, затихването, кроткия размисъл върху всичко, което се случва, са също наши приятели.

 

Георги Лозанов: "Авторитети ще се срутят, ще се родят нови герои"

 

 

Ако името ти е Аглика и е вдъхновено от разказ, не ти остава нищо друго, освен да повярваш в литературата като създател на най-добрите сюжети. Ако пък въпросната героиня е тръшната от чума, не ти остава нищо друго, освен да го вземеш за добра поличба... Като цяло съм оптимист за света и песимист за себе си. Страдам от прекалена емоционалност, която трудно прикривам с привидна дистанцираност. Смея...