Общество

Писателят Васил Панайотов: Намигването на смъртта е полезно за живите

Какви са страховете на един съвременен писател и доколко днешната криза подкопава вярата му, че можем да се справим с подобни предизвикателства

Васил Панайотов е от писателите, които намират сили да се шегуват дори в сегашната ситуация. Само ще ви спомена, че през март трябваше да ИЗЛЕЗЕ новият му роман. Сещате се какво отговорил на това генерал Мутафчийски...

Признавам, той е една от най-странните птици сред българските автори, които познавам. Абсолютно изключение от крякащата нарцистична пишеща общност, която денонощно следи температурата на общественото одобрение, подобно на контактен с коронавирус. Васил обича самотата и при него тя не е поза, а естествено състояние. В нея се раждат книгите му. Ако сте проследили участието му в "Ръкописа" или сте чели романите му "Убиец" и "Другата", ще ме разберете.

Едно е сигурно той няма намерение да се отказва, защото спортистът в него надали ще го предаде.

***

Буквално за дни трябваше да свикнем с новото положение на изолация от света. Тази самота мобилизира мнозина, но други подтикна да преосмислят досегашния си живот. Каква е равносметката, която направи ти сам за себе си?

Шопенхауер пише, че рано или късно всеки остава сам и тогава е важно кой е останал сам. Моите житейски приоритети от години са тези, които тепърва ще бъдат преоткривани и ценени. Свободата, независимостта, необезпокояваното наслаждаване на момента, без бремето от задължаваща собственост, обезличаваща работа или обсебваща кариера. Максимална еманципация от всичко, което ограничава духа и пречи на доминантните потребности да се реализират.

Намигването на смъртта е полезно за живите с урока да не се държат като безсмъртни.

Най-жизнеутвърждаващо е времето след световни катаклизми. Аз никога не съм изпитвал възторга от вдишването, който, примерно, е пълнил дробовете на дядо ми, непосредствено след края на Втората световна война. Но и не искам, заради цената, която предварително трябва да платя за въздуха.

Повярвахме ли си, че се оказахме толкова неподготвени за подобно изпитание? Къде сбъркахме?

Сбъркахме, че подценихме и че забравихме. Подобни пандемии са се случвали и преди. При това не чак толкова отдавна, че да няма живи свидетели. Но защитеният и задоволен съвременник губи все повече животинския си инстинкт, а цивилизационните удобства го лишават от съзнанието за опасност, от превантивното озъртане в тъмното. Модерният човек се страхува само да не остане без работа. За всички останали опасности той е свикнал да разчита на друг. Толкова, че е престанал да ги възприема като такива.

С любимото куче Хорър

От външния враг ще го опази НАТО и армията, от вътрешния – парите и полицията. Науката ще го предпази от повечето болести, а от тези, които не може да го опази науката, ще го опази Бог. Дори да не броим религиозните войни и конфликти, вярата в Бог пак е взела безброй жертви и е нанесла вреда не само на вярващите, а и на тези около тях.

Аертон Сена обичаше да казва, че Господ го пази, докато кара.

Останалите пилоти доста се дразнеха от това, защото те не разчитаха чак толкова на Него, а безумните маневри на бразилеца излагаха на риск и тях. В крайна сметка, Сена се размаза в една стена, което накара шефовете във Формула 1 да затегнат сигурността. Господ не смогва да се грижи за всичко. Днес, на фона на новини за по 500 умрели дневно от коронавирус в редица европейски държави, все още има хора, чиято превенция е мартеницата, чукането на дърво и девизът: “Да пази Господ!”. Господ нека да пази, ok, ама и ти сам трябва, не му се осланяй за всичко.

Има още...


Кои са най-големите ти страхове и как ги преодоляваш?

Само три са, като и трите са свързани. Страхувам се за здравето на близките си, страхувам се и за своето здраве, но само дотолкова, доколкото сериозното му влошаване или преждевременната ми смърт ще оставят желанието да си напиша книгите недовършено, което е най-големият ми страх. Не знам как да ги преодолея. Може би с повече писане. Това едновременно ще увеличи броя на книгите и ще намали времето за страх.

Оптимист ли си за изхода от тази ситуация?

Естествено. Иначе дори не бих разговарял с тебе.

Ако вярвам, че всичко е обречено, няма смисъл въобще да говорим за него.

За каквото и да било впрочем. Оптимист съм за изхода, но съм песимист за пролетта. Следващите три месеца ще бъдат различни от досега познатите ни. Дано поне лято имаме.

След премиерата на романа "Другата" в книжарница "Хеликон"

Кой е най-добрият приятел на писателя в този момент?

В този момент писателят няма много приятели. Моментът е напрегнат, а писателят се нуждае от спокойствие. Вълнение може да му трябва за вдъхновение, за натрупване на впечатления, за подтик да създаде даден текст, но за работата по написването му се нуждае от време, уединение, спокойствие и хладен, аналитичен ум, изчистен от една затормозяваща емоционалност, иначе полезна, ако беше поет. Най-добрият приятел на писателя е изолацията, дисциплината и самосъзнанието да отсява маловажното от деня, а ако се наложи – и от живота си. А най-големият му враг е компанията на други писатели.

Доколко книгите могат да попълнят този вакуум със съдържание? Да ни дадат отговор на въпросите, които непрекъснато си задаваме?

Дотолкова, доколкото умът на отделния човек допуска да бъде попълнен и дотолкова, доколкото отделната книга съдържа съдържание, а не развлечение, забавление, дребнотемие, злободневие или някаква друга форма на отклоняване на съзнанието. Най-правилният, но и най-труден начин обаче е всеки да потърси в себе си отговора. А книгите колкото помагат, толкова и вредят за това. Четенето трябва да се дозира прецизно.

Прекаленото четене нанася на способността за съждение същата вреда, каквато нанася и никаквото.

Дали никога не си чувал чуждите мисли или напротив – чуваш само тях, за твоите собствени е все едно. И в двата случая тях ги няма. Самота и самоанализ. Само така човек ще се научи да разсъждава. Всичко останало – интернет, телевизия, театър, кино, книги…, са само средства, осигуряващи база данни и информация за размисъл, но не и изстрадани истини, в търсенето на смисъла за всеки от нас. Това е, което писането ми дава най-вече. Защото аз нямам мнение за нищо, докато не седна и не го напиша. Допреди това мнението ми е това, което съм чул и прочел някъде и приел за достатъчно меродавно, за да го ползвам за свое, поради слабата ми заинтересованост по тази тема. За малкото важни неща затварям книгата и отварям лаптопа.

 

Ина Иванова: "Пиша писмо до безметежния Пловдив, в който довчера живеех с любов"