Общество

„По-добре“ е фразата, от която най-много страдаме

Имаме спешна нужда да изчистим „по-добре“ от речника си и да го заменим с „не е добре“.

„По-добре“ е фразата, от която най-много страдаме

„По-добре“ е паразитна фраза, сраснала се трайно с нашия бит. Използваме я вероятно по 300 пъти ден, което освен че не допринася за богатството на езиковия ни фонд, ненатрапчиво формира устойчива среда на ниските очаквания - все пак като народ сме убедени, че каквото и да е, е „по-добре от нищо“. А ниските очаквания водят след себе си и ниски критерии („ми май е по-добре така“). Царе сме като общество с „по-добре“ да оправдаваме повсеместните ни ниски постижения почти във всяка сфера („е, не взехме медали на Олимпиадата, ама все пак като крайно класиране сме по-добре от преди“).

Вместо просто жестокото, но често животоспасяващо „хей, нямаш полезен ход освен да почнеш наново!“ ние до последно се опитваме да омаловажим нещата.

В училище са ни учили, че „по-добре“ е сравнителна степен на „добре“ (степента, в която се проявява даденият признак, е по-висока). Явно у нас това е загнездило трайно разбиране, че „по-добре“ може да се счита за някакъв вид „значимо“ подобрение („от настоящия кмет има какво да се желае, ама е по-добре от предишните“, „ремонтът на НДК не е без грешки, ама все пак стана по-добре така“). Но „по-добре“ в толкова пренебрежително малка степен е по-добро от това, което е било преди, че отъждествената му с някакъв вид качествена промяна („виж, сега е по-добре“) води до заблуди и объркани представи тип „София изглежда по-добре от преди“.

Когато някой трайно е оплескал нещата, ние, често водени от криворазбрана доброжелателност, се опитваме да оставим у човека доза напълно безполезна надежда, все едно пред него стои някакъв вид реална дилема „а защо по-добре не опиташ пак?“. Вместо просто жестокото, но често животоспасяващо „хей, нямаш полезен ход освен да почнеш наново!“ ние до последно се опитваме да омаловажим нещата.

Ако поощряваме нещо ново, което е малко по-добро от предходното, поощряваме посредствеността.

Ако поощряваме нещо ново, което е малко по-добро от предходното, поощряваме посредствеността. „Новият преподавател не е върхът, ама е по-добре от предишния.“ Вместо да очертаем високи очаквания и ясно да посочим разстоянието между това, което е, и това, което трябва да бъде, ние сравняваме с много по-ниската база от миналото, пляскаме си 5 и си викаме „е, сега много по-добре е така!“. Ми не е много по-добре, защото сме положили повече усилия, отколкото са полагани преди, ама постигнатият резултатът не е много по-добър.

Няма как да очакваме макроскокове в развитието ни като нация, когато мерим постиженията с нанолинеал. Няма как да постигаме високи цели, без първо да сме си ги поставили. Имаме спешна нужда да изчистим „по-добре“ от речника си и да го заменим с „не е добре“. Така няма да се заблуждаваме и успокояваме, че нещата са окей, че не са толкова зле. Така ще сме по-амбициозни в очакванията и критериите си. Защото това, от което имаме нужда, е не да сме „по-добре“, а да сме „много пò напред“.