Имало едно време една душа. Тя се родила в тялото на безпомощно бебе. Каквото и да поискала, трябвало да разчита на една мила жена, която скачала при всеки рев и задоволявала нуждите й до една.
Постепенно душата се научила да управлява по-добре тялото си и скоро лазела, взимала в ръка това, което й харесва, дори успявала така да сигнализира по различни начини, та по-лесно да бъде разбрана. Оказало се, че наоколо е много интересно. И колкото повече виждала, чувала, докосвала, усещала, толкова повече искала да научи за света и всичко, което се случва! Онази мила жена, която наричала себе си „мама”, все още била там – помагала, гушкала, обяснявала, успокоявала, разсмивала.
Разбирали се чудесно и животът ставал все по-прекрасен. Всеки ден носел нови усещания, предизвикателства и преживявания. Мама помагала на душата да се обогатява, а тя й се отплащала с любов и незабравими мигове. Страхотна симбиоза.
Постепенно обаче се появили разногласията. Мама вече не задоволявала всяка прищявка, нито се радвала на всичко, което сътвори. „Ама какво става?! – зачудила се душата. – Аз съм си все така импулсивна, любопитна, нетърпелива, откровена и емоционална. Не съм се променила. Би трябвало да се разбираме още по-добре, защото аз съм все по-самостоятелна и все по-ясно изразявам какво искам, мисля и чувствам. Защо тогава мама започна да ми налага ограничения? Да ме спира, предупреждава, да се ядосва на моите откривателства и да се цупи, като не правя това, което тя иска?!...”
Мама също недоумявала: „Ама какво става? Вместо да става по-внимателна и да ме слуша повече, когато я предпазвам и предупреждавам, тя все повече упорства и прави винаги каквото си поиска. Уж комуникираме все по-лесно, а се разбираме все по-трудно?!”
Така известно време се чудели те двете – свободната душа в тяло на дете и нейният пазител – майката. Докато не се погледнали в очите и не осъзнали едно – трябвало да се срещнат по средата! Всяка да направи своята крачка и да научи урока си от другата.
Душата трябвало да разбере, че интересният свят крие и опасности, от които трябва да се научи да се пази; че понякога трябва да отстъпва; че има правила – кои логични и всеобщи, кои по-странно лични, но все с необходимост да се спазват; че всяко действие има последици и някои от тях са доста страшни; че прекрачването на границите невинаги води до свобода; че да кажеш точно това, което мислиш, може понякога да нарани другия; че не всичко, което поискаш, може да се случи тук и сега; че животът не е просто игра...[[more]] Мама трябвало да разбере, че макар и пълен с опасности, светът е интересен; че понякога трябва да отстъпва; че животът не е списък с универсални правила; че от една грешна стъпка невинаги следва възможно най-страшното последствие; че понякога да прекрачиш границата, означава да достигнеш до свобода; че да кажеш точно това, което мислиш, може да е именно това, което другият иска да чуе; че много от нещата, които поискаш, могат (и даже е добре) да се случат тук и сега; че животът е просто игра...
