Общество

Правата на жените - дългата история на борбата

Някои от плодовете на тази борба днес сме приели за абсолютна даденост, но тази борба не е свършила – все още има много ситуации, сфери, традиционни нагласи, предразсъдъци, стереотипи и дори цели култури, където на жената се гледа като на второ качество човек.

Правата на жените - дългата история на борбата

Снимка: kaboompics

Днес, на 8 март, както всяка година, си задаваме въпроса за смисъла от този празник. За съжаление няма как да не се съгласим, че убежденията , че жената има нужда някой да се погрижи за нея, че има някакво специално място, от което не бива да мърда и трябва до го знае много добре, че е в подчинена и зависима позиция спрямо мъжа, че има нужда да бъде възпитавана и научена от него, са достатъчно разпространени и днес. И за съжаление излизат на повърхността под много форми, една от най-тежките от които е домашното насилие например.

А борбата за правата на жените е стара. През 1869 г. парламентаристът Джон Стюард Мил публикува есето „Подчинението на жените" – един от първите случаи, в които влиятелна обществена фигура се изразява в подкрепа на равенството на половете на високо ниво.

По времето, когато есето е публикувано, това е бил тотален скандал и невероятно оскърбление за убежденията на англичаните относно мястото на мъжа и и жената във Викторианското общество. Тогава мястото и основната роля на жената са били да поставя нуждите на останалите пред своите и да ги задоволява.

На практика целта в живота й е била да си намери мъж, да бъде винаги във форма, аз да му се харесва, да стои  вкъщи, да ражда и отглежда деца и да се занимава с домакинството. Концепцията за тази единствена подчинена роля на жената се нарича и Култ към домашния живот.

"Законното подчинение на единия пол на другия е грешно само по себе си и е една от главните пречки за човешкия напредък. То трябва да бъде заменено от система на пълно равенство, която не дава никаква сила или преднина на едната страна, нито пък ощетява другата."

В есето си Мил директно атакува и твърденията, че жените са по природа по-неспособни от мъжете и затова трябва да им се забрани да извършват някои дейности. Той казва, че няма как да знаем дали това е така, ако не им се позволи да опитат. Критикува брачните закони и


тяхната неадекватност и ги сравнява с робството. Настоява, че подчинението на жените е излишно и говори за промени в брачното законодателство и наследствените закони, които да позволят на жените да запазват собствеността си и да имат разрешение да работят извън дома т.е да станат финансово независими.

Освен Мил в края на XIX век е имало и други философи, писатели, активисти, които са имали свое мнение за ролята на половете в обществото – този дебат е познат още и като Женският въпрос. Това са качествените натрупвания. Нищо от това не е предизвикало промяна, докато жените не излизат на улицата да заявят много ясно, че искат да седнат на масата на решенията. 

В края на XIX и началото на XX век в Европа и Щатите се заражда суфражисткото движение. Основната му задача е била да се бори за право на избирателен глас на жените – суфражетките са знаели, че ако успеят да се преборят за това право, то ще даде и началото на социални промени и ще се задвижи процесът на достигане на равенство на половете.

Някои от плодовете на тази борба днес сме приели за абсолютна даденост, но тази борба не е свършила – все още има много ситуации, сфери, традиционни нагласи,  предразсъдъци, стереотипи и дори цели култури, където на жената се гледа като на второ качество човек.

За да осуети борбата на суфражетките, статуквото впряга изключителни ресурси  – от бой на протестиращи жени по улиците, през насилствено хранене на обявяващите гладна стачка арестувани (чудовищна практика на мъчение, сравнима с методите на инквизицията), до впрягането на медиите в големи пропагандни кампании, целящи да задържат нещата, каквито са, и да осмеят и унизят дръзналите да протестират.


В тези кампании основната задача е била да се се осмее, принизи и унизи жената, която иска нещо повече, да се посади чувство на неувереност у мъжете, които подкрепят жените си, и да се засилят краските така, че да се отвлече вниманието максимално от искането за обществени промени – толкова, че да не се чуват изобщо. Пропагандата представя суфражетките като злобни и грозни (разбира се стари моми) жени, които застрашават мъжкия комфорт и култа към домашния живот.

Много от посланията в тези кампании приканват към насилие. Ето например сцена на насилствено хранене на сурфражетка в затвора: 

Ето и посланието, че ролята на мъжа на "глава на семейството" е застрашена: 

Ето и каква е съдбата на жена, която не се е омъжила – "На 15 е малко кученце, на 20 малка кокетка, на 40 още не е омъжена, а на 50 е суфражетка": 

Част от колекция такива пропагадни постери, можете да разгледате тук

До ден днешен гласовете на статуквото не са отшумели и всъщност във века на социалните медии те намират идеалната почва –


достатъчно е да се зарибят няколко хардлайнера, които да повтарят опорната точка и те увеличават толкова звука, че нищо друго не се чува.

Спомнете си например как преди няколко години беше повтарян до откат митът, че обществените протести срещу правителството на Орешарски са на "умните и красивите", които хал хабер нямат от живота на трудовите хора и каква роля изигра това осмиване за провала им. Или пък съвсем прясно създадената масова истерия около опасността от митичния „трети пол”, която за нула време намери толкова благодатна почва, че на пазара се появиха мартеници "Пижо, Пенда и Дженда". 

И днес феминизмът и еманципацията са често осмивани като територии на лесбийки, хормонално разстроени и незадоволени стари моми – все жени, които не са съвсем жени, защото си нямат мъж. Класика например е разговорът между жени за феминизма да бъде осмиван като ситуация, в която жените не вярват една на друга, защото в природата им е да не знаят какво искат: 

 

 

 

 

Тази машина си е тук и макар пресата й да различна, натискът й се усеща още и според мен тепърва ще се усеща, защото използва идеалният инструмент – предразсъдъците и стереотипите. От там идва виктимизирането на жертвите, от там идва идеята, че жените ‘си го просят’ или ‘са си виновни’ и т.н. И това е, с което, според мен, трябва да се справим. Суфражетките са изиграли ролята си и са извоювали основните права. Нашата работа е да се борим с предразсъдъците и да разбиваме митовете, които ще доведат до целта –  равенството на половете.

 Джон Стюард Мил го е описал това бъдеще още през 1869 година:
 

"Ако дадем шанс на равенството, ще видим, че независимите жени притежават много предимства. Те ще са освободени от неудовлетворението да бъдат ръководени от мъжете. Това ще доведе до значителни облаги и за обществото - ще бъдат отприщени идеите и потенциала на половината население, което ще повлияе значително човешкото развитие."
 

Честит Осми март!