Общество

Преди да загубим човещината си

Здравеопазването в България е една от най-болните обществени системи, и без коронавирусна епидемия. Доверието към него е изключително ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма достатъчно специалисти, някои от тези, които са тук, търсят начини да преодолеят дефицитите на системата – и то не задължително легални или морални. Покрай Ковид-епидемията изпуснахме исторически шанс за реформа в сектора, но нима има учудени – цялата ни обществена енергия отиде в безсмислени спорове кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развитието на епидемията и дали трябва да се ваксинираме.

Преди да загубим човещината си

Снимка: Getty Images

Случаят с жената, която си отиде пред Спешното отделение във Враца пред очите на детето си ни разтърси из основи. Посъбуди един народ, който всяка сутрин брои починалите си от Ковид-19 сънародници, без да му трепне окото нито от дневната смъртност, нито от общата, която надмина 33 000 човека. Който търпеливо чака пред лекарските кабинети, за да му дадат заветното направление, който търпи безумната здравна система, която превърна личните лекари в бюрократи и който вечно търси връзки, за да отиде на преглед.

Здравеопазването в България е една от най-болните обществени системи

Здравеопазването в България е една от най-болните обществени системи, и без коронавирусна епидемия. Доверието към него е изключително ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма достатъчно специалисти, някои от тези, които са тук, търсят начини да преодолеят дефицитите на системата – и то не задължително легални или морални. Покрай Ковид-епидемията изпускаме исторически шанс за реформа в сектора, но нима има учудени – цялата ни обществена енергия отиде в безсмислени спорове кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развитието на епидемията и дали трябва да се ваксинираме.

Изпускаме исторически шанс за реформа в сектора

Вместо да оказваме натиск върху властта за мерки за насърчаване на медиците да остават в България, за по-справедливо заплащане на сестри и санитари, за борба с прекомерната комерсиализация на сектора и превръщането на пациента в „здравна пътека“, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е против мен. А здравеопазването е слонът в стаята - всички знаем, че нещата са зле, но никой не смее да говори - нито за факта, че макар да си здравноосигурен, станеш ли пациент, започваш да доплащаш - на касата или в плик.

Една истинска история

Представете си да лежите на земята пред болница и да няма кой да излезе да ви помогне. И когато най-накрая някой минувач влезе в болницата, да повика помощ, оттам да му кажат, че това не е тяхна работа и трябва да се викне Бърза помощ... Това се случи на улица Шейново. Излязох от родилния дом, където бях на свиждане и първото нещо, което видях навън, беше човек, който лежеше на тротоара. Беше си ударил главата и му течеше кръв. Беше добре облечен, може би пиян, и напълно безпомощен. Отидох до будката на охраната и помолих човека вътре да се обади за помощ.

Оказа се, че той не разполага с телефон, а аз в този момент осъзнах, че все пак се намираме пред болница, вътре има лекари, сестри, санитари. Не знам защо си помислих, че някой от тях ще иска да излезе и да помогне. Това, което тежко гримираната сестра с касинка на главата от рецепцията ми отвърна, е,  че това не е тяхна работа, а ако искам да извикам Бърза помощ, мога да направя от собствения си телефон, нали имам такъв?

Историята е от преди няколко години. Продължи с още нелицеприятни истини за нашето общество и системата на спешната помощ. След като накрая се обадих на 112, започнахме да чакаме. Стоях на улицата, човекът лежеше в краката ми, аз не смеех да срещна погледите на минувачите – някак се чувствах виновна, не знам защо. Ревеше ми се от безсилие и унижение, искаше ми се да викна някоя телевизия, да вдигна скандал, да я разтърся тая гримирана мумия на рецепцията или да избягам.  Някои от минувачите спираха, едно момиче дори остана с мен, от време на време идваше и охранителя на болницата, гузен, единственият представител на „Шейново”, който прояви някакво отношение към случката.

Не че като дойде линейка, нещо се оправи. Наистина се оказа, че човекът е пиян и тъй като явно това не е приоритет на Бърза помощ, лекарката го накара да подпише, че се отказва от преглед, с обяснението, че трябва  „да защити сама себе си”. Линейката си замина, да, сигурно има и по-спешни случаи. Останахме аз и един мъж, спогледахме се и викнахме неволята. Вдигнахме пияния криво- ляво и решихме да го заведем до тях. Да водиш човек, който  не може да ходи, се оказа  ужасно трудно. Мина едно такси, спряхме го, но още докато обяснявах ситуацията и обещавах да платя двойно, шофьорът  тръгна, без  дори да ми отговори.  След около час на улицата, оставих другия доброволец да продължи сам, защото вкъщи ме чакаше бебе.

И накрая...

Случаите с болните, умиращи на стълбите пред болниците от последните две години и най-вече трагедията с жената, починала на рецепцията на Спешното отделение във Враца показаха ясно къде е гнилата ябълка в здравеопазването. Гнила обаче е и нашата човещина и отношение към ближния. Всеки човек има право на помощ и човешко отношение.  И ако не от лекарите, диспечерите и таксиметровите шофьори, то поне от нас, другите човеци. Докато не намерим време и сили да започнем да задаваме въпроси, да търсим правата си, да изискваме и  да се борим с тази безлика и безчувствена система, която в много случаи представлява българската държава.