Вече близо два месеца съм завладяна от емоциите, свързани с предстоящата нова учебна година, и фактът, че наесен Криси трябва да е в първи клас. Главоблъсканиците и проблемите, породени от избирането на правилното училище и класен ръководител са многобройни, а висенето пред избраното школо – неизбежно.
На нас също ни се наложи да стоим цяла вечер пред училището, в което искахме да се запишем. Нормално или не – то е ясно за всички – няма смисъл да се коментира. Истината е, че независимо от вътрешните ни пориви да не се съобразим с наложените правила от социума, като родители загрижени за бъдещето на детето се въздържахме.
Беше ясно : висиш – влизаш, не висиш – не влизаш!
Какво избираш? Да запишеш детето си в училището, в което смяташ, че то ще получи здрава основа и старт в живота, или да действаш напук на системата. Решаваш ти!
Приемат ни.
Доволни и същевременно разочаровани от факта, че сме попаднали в класа на най-строгата учителка, се запътваме към училището.
В главата ни се блъскат десетки въпроси:
Да преместим ли детето в друг клас? Хубаво ли е да си при най-строгата учителка? Ще се разбират ли и ще намерят ли начин да общуват помежду си? Хубаво ли е да го преместим в класа, в който има най-много приятелчета? Какво значи строга? Да се запишем или не?
Родителската среща минава и ти все още не знаеш... кое е правилно и кое не. Няма начин да разбереш, преди да си видял и изминал поне част от пътя, заедно с твоето малкопораснало дете.
Искаш да го предпазиш, да го насочиш, да го научиш, да му дадеш избор и да го подготвиш за живота...
Не искаш да го притискаш, да го стресираш, да го пречупваш и да го откажеш да търси себе си...
Стресът в първи клас е огромен – така твърдят всичките ми близки – а аз нямам такива спомени от детството си.
„Мамо, ще мога ли някога отново да си играя?” – пита малката Вили майка си – чудя се, защо се стига до подобни въпроси. Не изискваме ли прекалено много от невръстните си деца? Не им ли налагаме прекалено много ангажименти, още от най-малка възраст?
Език, солфеж, пиано, плуване, гимнастика, карате, танци, тенис, футбол са само част от заниманията, с които се занимават децата на приятелите и познатите ми. Незнайно защо, аз записах Крис само на английски и не го притискам да го учи вкъщи за ужас на учителката му. Искам да придобие слух за чуждите езици, а не да ги владее отсега.
Вярвам в детството и неговото значение в изграждането на една пълноценна личност. Не искам да отнемам на ценното на децата си още от сега. Искам да са успешни, но най-много искам да са свободни и истински щастливи.
Не знам как да постъпя – казват, че родителите трябва да притискат децата си, за да им дадат добър старт. Не знам, не вярвам в натиска! Вярвам в насочването и даването на избор, но съм виждала достатъчно неуспешни примери и в тази посока.
Кое е правилно и кое не е? – никой не знае, всичко е строго индивидуално и както Лени казва – човек трябва да се осланя на интуицията си.
А моята крещи – не го натискай, той сам ще ти покаже какво иска – досущ като с рисуването.
Чудя се как са се справяли нашите родители с тези въжделения – явно са се осланяли повече на инстинкта си и най-вече не са разсъждавали толкова.
Явно трябва да спра да разсъждавам...
Спирам! Да видим какво ще излезе от това...
