Страх ме е зверски. Но вървя натам. Обещала съм. Първо пред себе си, второ пред нея. Боря се с пъплещото чувство на срам, представям си как не се явявам, а вехторея с някакви лъжи как ме присвил коремът, как това, как онова. Имаме уговорка да звънна към седем и малко, звъня, „телефонът на абоната е изключен...”. Облива ме вълна на облекчение, от което пък ме досрамява още повече. След секунда тя ми звъни, там е, „Заглушават ни телефоните”, смее се. В мен се надига вълна негодувание. Кои са тея, че ще ни заглушават телефоните, бе. Но историята, която току-що съм чула, от една майка, майка на 17-годишно момче, безмилостно смазано до пихтия от полицаите, вчера, съвсем скоро, тоест, ме прояжда. Опитвам се да го избутам тя да се откаже, вмятам, уж небрежно, че е много опасно. Тя реже веднага „Ами така е, като те притиснат до стената, биеш, а после не можеш и това да правиш вече”. Уникална жена.
Смела. Казвала ми е, че никога от нищо не я е било страх. Винаги съм й вярвала. Не че не я е било страх. А че е продължавала да върви, въпреки страха. То това е истинското геройство в отпуснатите ни измерения, не да си някакъв свръхчовек, преодолял страха, а да си в състояние да продължиш, осъзнавайки го, пренебрегвайки го, вярвайки в себе си.
А аз вярвам, че има мъничко, което зависи от мен.
Днес, тази юнска вечер, то се изразява в това физически да присъствам на протеста. Да покажа, единица сред множество, че снопът не се чупи, ако съчките са заедно.
На Орлов мост и Ариана е пълно. Не забелязвам никой уплашен, хората са уверени в правото си да протестират. Ебати прекрасното. Като в истинска държава, гражданско общество. Моят ужас обаче продължава да стои, центърът е изместен, не, че полицаите може би ще насилстват, а много по-лошо, най-лошото даже – че това, което правим, е безсмислено. Гнусната, гнуснава, гнъсна манталитетност, тип - не ви ли е ясно, че нищо няма да се промени. Господи. Кога съм станала такава, кога. Дори не се опитвам да подхождам високо лирически, търсейки точния момент, в който съм се предала. Защото точно това се е случило, предаваш се, ако легнеш пред „нещата са такива, каквито са, кой съм аз, другите да се оправят, ако стане по-добре и аз ще съм по-добре, ама нямам време за излишни глупости, я тука да си гледам прякото обкръжение в житейски-битов план да е наред, какво ме интересува наоколо, аз нали съм си се приучил да не обръщам внимание”. Отвратително, просто отвратително.
Отвратително, ама съм там. А стотици хора, които познавам, а те държат пък другите да ги познават като такива, които биха се опълчили, не са. Няма ги. Физически не присъстват. Сто процента в угодна тям ситуация в бъдещ момент ще обясняват какво точно велико ги е възпрепятствало. А то не е, предали са се.
Но аз съм щастлива, че имаше толкова много други, които не са. Опитаха се да излязат на Цариградско, полицията беше подготвена, кордон, не пускаха. Тълпата скандираше „Без насилие”, „Всеки ден ще е така, до победата”. Но някак не успях да усетя онзи могъщ дух на групата, обединението, адовото извличане на индивида в масата, разтварянето в общата емоция. Вяло го усетих. Запяхме „Хубава си, моя горо”, за съвсем кратко, отми се моментът, гласовете заглъхнаха. Но стояхме. Една група успя да излезе на платното, обградиха ги, развълнувахме се, че нещо се случва. След това автобусите започнаха да обръщат, колите и те, движението спря, наченък на резултат, пряко следствие на протеста. Притичват човеци с професионални камери, а аз си мисля как ги вълнува само да направят по-драматичен кадър, да публикуват, да се шеърва, машината да се върти.
Зад мен един глупак започва да псува полицаите. Какво ги псуваш, изверг, иска ми се да му кажа, те стоят там. Стоят и изпълняват заповеди. Ама, ако му го кажа, ще ми отговори, някой ще се намеси, аз съвсем няма да си замълча и простотията е готова. Целта на протеста е да излезем, не да се бием. Да заявим присъствие, посредством което и позиция. Всички заедно. Циркаджии винаги ще има, дошли да позяпат, да се понадяват на малко екшън, нещо адреналинче, да има какво да разказват после. Изкарвайки се герои, естествено.
А те стоят. Полицаите. Някои очевидно ги е страх. Други си гледат тъпо. Опаковани са от като по филмите, протектори, жилетки. Щитовете им са стари, изпочукани, одраскани. Формалната защитна линия на една администрация. Жалка гледка.
Местим се, искаме да разберем какво става от другата страна на кръстовището. Протестиращите са от двете страни, полицаите ги вардят, пускат колите. Минава една трошка, от седалката до шофьора един груйо приветствено размахва ръчички в знак на съпричастност. Какво махаш, бе, момче, ако си толкова съпричастен, ще слезеш, няма да демонстрираш само в движение. Дебил. И той ще има да разправя из угодни нему ситуации.
Пак гледам полицаите. Вече има и конна, четири, адови животни, прекрасни. И те стоят, обучени, подчинени.
Гледам ги полицаите и си мисля. Колко от тях биха искали да имат свободата да бъдат от другата страна в момента. Колко от тях осъзнават, че се решава бъдещето на една земя. С малка, с главна буква, няма значение, всичко е едно.
В очите на един чичко на средна възраст ясно се четеше желанието да прекрачи. Но той е на работа. Служебни задължения.
А всички ние, всички тези хиляди там, и милиони още, често мрънкаме, че не се чувстваме свободни. Но сме. Не работим нещо, което да ограбва правото ни на изразяване, на лична позиция, на протест. Следващия път, като се заоплаквате колко ограничени се чувствате, моля, спомнете си за тези хора.
Свободни сте.
И елате.
Без оправдания.
