Напоследък си мисля кога ще претръпнем от новините за бити и убити жени. От възмущение, от безсилие. Всъщност ние сме претръпнали вече – далеч по-живо и забавно е под снимка на кметицата, облечена в тоалет made in Assenovgrad на Виенски бал в София, отколкото под поредното отворено писмо, нали?
"Лейди Гага не е никаква актриса - няма какво да говорим! Тя просто е избрана изключително добре за тази роля... Тя е перфектна за тая роля – с големия си нос, с дебелия си задник... С нелепия начин, по който изглежда. Аз казвам к'вит са нещата . Тя наистина е перфектен музикант и точно това несъответствие на талант и визия са перфектни за тази роля. Иначе тя играе като кандидат-студентка за ВИТИЗ. Сега нема к'во 'а си говорим глупости." (Асен Блатечки, Нова телевизия, 26 февруари)
Нема, да. Нема к‘во. Друго си е да си изкласил ВИТИЗ и да ги разбираш нещата.
Това е насилие. И това не е нещо ново, защото в нашето общество – това по-горе е нормално. Това е толкова нормално, че дори не се усеща като насилие. Малцина реагират.
Думите са най-големият насилник. Те са плод на ценностите. Ценностите преминават в мисли, а мислите в думи. А думите в действия.
Не можеш просто да се зарадваш, да поздравиш, да кажеш „Браво!“ – не, трябва да го стъпчеш, унизиш, да си потупаш сам егото с оценката ти „дали става“. С тоя нос. С тоя задник. Не можеш просто да си добър, защото добри алфи няма, нали?
Насилието започва от люлката – от онова чувство, което мама и татко насаждат в детето, че най-важното е видимото за очите и че самочувствието ти стъпва върху това да тъпчеш другите. С думи, а ако не успееш с думи, с бой. Научи какво е положението в шамарената фабрика от малък и гледай да не си от страната на бузата.
Тъпчи, който изглежда по-слаб, по-чувствителен. По-грозен. Търси уязвимите точки – онова с големия нос, онова дебелото, онова с бенката, онова, което ти прилича на „мангал“, онова, което заеква... Научи се да мачкаш още отначало. Научи се да се изживяваш като много повече от другите хора. Мачкай селяните, мачкай по-грозния, мачкай по-бедния, мачкай човека, който знае да казва „моля“ и „благодаря“, мачкай и този, който знае да казва „извинявай“ – даже него най-много го мачкай, защото е джакпот за егото ти. Заслужаваш най-доброто. Най-хубавата жена. Най-богатият мъж. Създай си „ниво“, създай си мит, така се успява в България. Не изпускай тоягата, бий, за да те уважават.
Думите са най-големият насилник. А жените са най-големите потърпевши – до такава степен сме приели това „к‘ва е истината“ и колко е важно да нямаме дебели задници и криви носове, да бъдем оценявани по това как изглеждаме, а не по това какво постигаме. Дори не разбираме защо сред нас има някакви (грозни, лесбийки, може би джендърки?), които сега на 8 март излизат на улицата да протестират за нещо, забравих за какво.
За нормалност може би. За това да сме част от цивилизования свят, където дебели и стари жени също ходят на плаж и печелят Оскари, а за обида някой може да си изпроси съд, а за шамар – затвор.
Разбирате ли, тези неща са свързани. Не можем просто да намалим домашното насилие, защото ще има законови промени – да, това са мерки, които се молим да са ефективни, да стреснат някого, да се намали непосредственото страдание. Но насилието ще спре, когато първо угасне в думите, а после изчезне и от ценностите. А за това има 2 – 3 поколения работа. Така ги виждам аз нещата.
