Стокхолмски синдром, „Бий ме, обичам те“, зависимост на жертвата от насилника – както и да го наречем, парадоксът на привързаността на слабия към силния ни удивлява ежедневно, не само в личните взаимоотношения. Войната на Русия с Украйна разпали в българското общество невиждано от години противопоставяне по оста – привърженици и противници на режима на Путин. В хиляди коментари, армия не само от платени тролове, но и от обикновени български граждани се обясняват в любов към агресора, привиждат благородни мотиви в неговите действия, наричат жестокостта му милосърдие, признават правото на по-силния и тотално размиват границите между добро и зло – точно както в едно обикновено семейство, в което жертвата не намира сили да види истината за своя насилник, още по-малко да се опита да се спаси от него.
И няма нужда да си казваме, все пак жертвата не сме ние, а украинците, защото българите са били жертва на руските и съветски имперски амбиции толкова пъти, че е учудващо че още не са си събрали куфарите, метафорично казано. Вместо това част от тях, или поне по-шумната част /особено допреди шествията против войната в цялата страна/, ежедневно леят сълзи и сеят закани в една абсурдна пиеса, в която полюсите на моралните ценности се сменят и всички вкупом попадаме в Огледалния свят, в който доброто е лошо, а лошото- добро.
На психолозите отдавна са известни механизмите на развитие на тази необяснима иначе привързаност на жертвата към нейния насилник. Подобни връзки между индивиди на личностно ниво се наричат „травматични“, като основното при тях е редуването на моркова и пръчката – тоест награди и наказания. Когато насилникът страда от „нарцистично личностно настройство“, тези често сменящи се санкции спрямо партньора са непредвидими, но целта им винаги е да смажат жертвата, да я поставят в подчинена позиция и да я някарат да копнее за една блага дума или жест.
Ако прехвърлим този механизъм от личностните към държавните взаимоотношения, можем лесно да си представим политиката на Русия към България – постоянно припомняне, че сме братски народи, че им дължим сводободата си, че те ни дължат азбуката си, освен когато не я дължат на С Македония, поддържане на култа към Русия и руската култура, поддържане на мита за историческата мисия на Русия да запази православието и славянството от външни врагове. Тази риторика често се нарушава от заплахи, постоянна угроза от увеличаване на цените на горивата, размахване на пръст, обиди и омаловажаване на партньора /нещо много типично за насилниците към жертвите/, видими най-вече в активизацията на посланик Митрофанова, която ежедневно унижава суверенна България, нейните управници и нейните граждани.
С едната ръка освобождава, с другата поробва. С едната ръка гали, с другата бие. Постоянният цикъл на награди и наказания вкарва жертвата в силна емоционална връзка със своя насилник. Разбира се, в ролята на жертва влизат съвсем малка част от българите - факт, който обаче толкова ловко се използва на обществено и държавно ниво, че отстрани изглежда че България изцяло е в ролята на жертвата в една безкрайна и обречена връзка с изконния агресор, кварталния побойник, домашния тиранин Русия.
Друга основна причина за липсата на сили и желание от страна на жертвата да напусне подобна травматична връзка е силният когнитивен дисонанс, в който жертвата живее. Постоянно я терзаят въпроси относно неговата истинска същност, неговите чувства към нея, неговите намерения. От една страна насилникът често казва на жертвата, че я обича, от друга проявява към нея такова насилие, че тя трудно може да си обясни неговото поведение. Разбира се, когато насилието е психологическо, обяснения по-лесно се намират. Когато завалят шамарите или бомбите, да оправдаеш агресора става все по-трудно, на практика невъзможно.
Тук наред идва и едно твърде лесно обяснение, което обаче често не среща достатъчно внимание. Страхът. Ако си мълча, може и да не ме удари. Може и да ме заведе на ресторант. Може и да не ме заведе, но поне няма да ме тормози. Ходенето на пръсти около насилника е естествена реакция на страх, докато жертвата трудно си представя предприемането на по-сериозни стъпки против партньора си – да го напусне например.
Независимо че близките й обещават подкрепа, независимо че има закони, човекът, поставен пред свободата на избора, често изпада в ступор и не може да предприеме действия, макар и да е събрал сили да допусне такъв сценарий. Тук е на сигурно място, познатото зло е за предпочитане и т.н., и т.н. При отказ от раздяла често жертвата принася дара на пълната капитулация пред своя насилник – тя отрича своя страх, като вместо това го облича в любов. Когато говорим за масовата психоза на много българи - в опита им да обяснят възторга си от Путин, те често го обясняват с русофилство, вместо със страха, който е превзел душите им.
Една от най-характерните черти на насилниците обаче, е че те никога не се променят, особено тези, които страдат от нарцистично личностно разстройство. Независимо от любовта, с която ги засипват близките им, от страх или от безпомощност, от ласкателствата на приближените им, от славословията и пропагандата, една дума на неуважение от страна на колега, съсед или... западен лидер е в състояние да върне насилника в обичайното му разположение на духа.
Анализът на травматичната връзка на някои българи – не само граждани, но и политици, журналисти, анализатори и общественици - с Русия и Путин като неин вседържец, може да продължи още дълго. Ако обаче направим обратната аналогия – изхождайки от политиката на Русия спрямо света и в частност – държавите от бившия източен блок, с голяма доза сигурност можем да предположим, че кремълският диктатор в семейството си е обикновен домашен насилник.
Страшното е, когато един такъв човек, в чието сърце винаги ще живеят несигурността и съмнението, ужасът от това дали е достатъчно стойностен, дали някой истински го обича, превърне света в арена на собствената си душевна нищета.
