Общество

Работилница за музикални ценители

Разговаряме с Мария Момирова – дългогодишен музикален педагог, хоров диригент и основател на първата в България бебешка музикална работилница "Прощъпулник"

Работилница за музикални ценители

Тя е от шепата хора в България, които ежедневно полагат усилия да помогнат на родителите да активират радара в своите деца за това кое е стойностно и кое - безвкусно, кое е автентично и кое - жалък сурогат. Тя е Мария Момирова – дългогодишен музикален педагог, хоров диригент и основател на първата в България бебешка музикална работилница "Прощъпулник".

Идеята за работилницата й хрумва, след като посещава заедно с по-големия си син подобни занимания в Лондон. Първата софийска група стартира през юни 1998 г. Оттогава в продължение на почти 20 години през работилницата са минали стотици хлапета на възраст между 6 месеца и 3 годинки. Днес едночасовите занимания се провеждат в четвъртъците, петъците и съботите на две места в София – в залата на ателие-книжарница "Къща за птици" и в енорийския център на храма "Покров Богородичен".

Хъсът на всеотдайната Мария, който не стихва вече толкова години, идва от опита, че качественото изкуство има директно въздействие върху малките деца. За необяснимата сила на музиката свидетелстват и резултатите от различни експертни проучвания. Едно от тях например показва, че мелодии, които са стигали до бебето още в майчината утроба през 7-ия месец, са разпознавани от него в продължение на месеци, след като е дошло на белия свят.

Какво дават на децата заниманията в твоята музикална работилничка?

Разбира се, задължително е тук да им е забавно, но това не е мястото, където ще ги водим само за забавление. Това е място, където се научаваме да общуваме с децата си по още един, различен начин.

Много държа на това родителите да са най-активният елемент в това занимание, защото все по-често се наблюдава тенденцията вкъщи родителят просто да пусне на детето ютюб с някакви песнички, които се въртят. Така го няма "живият участник" в песента, далеч не е същото. Някои майки ми казват: "Ама аз пея толкова фалшиво, защо да го обърквам?!". Обяснявам им, че за детето няма по-красив и по-нежен глас от този на майката. Няма никакво значение дали майката, която идва тук, пее вярно. Детето попива чистата интонация от пианото, от мен, от други пеещи майки, но възторгът и радостта, с които майка му пее, не могат да бъдат заместени с нищо друго. [[quote:2]] Тук не се борим да откриваме музикални гении, това не е някакъв инкубатор за таланти, както някои твои колеги журналисти нарекоха работилницата, а място, където се стараем да създаваме публика с добър музикален вкус; да изграждаме рефлекс в детето коя музика е хубава. И за да постигнем това, прилагаме не някаква строга дидактика, която не само че не е препоръчителна, но е и невъзможна за тази ранна възраст, а въздействаме чрез естествения за малкото дете стремеж да имитира и чрез заложеното в него чувство за ритъм.

На какво най-много държиш при подбора на детските песнички?

Имам големи изисквания към детските песни. Звуковият пазар е залят, но една малка част от предложеното е действително подходящо за най-малките. Например, особено държа на красивата, запомняща се мелодия. [[quote:0]] Държа и да развивам слуха на децата към класическата музика и към автентичния български фолклор. Има прекрасни народни песни, подходящи за най-малките – за дните от седмицата, за различни дейности и т.н. Забелязвам, че в днешното поколение майки сякаш е атрофирал усетът към неравноделните български тактове.


Кои са допълнителните ползи, които получават децата от музикалните занимания? Помагат ли те за деца, които са по-затворени и срещат трудности при общуването с другите и при адаптацията си в непозната среда?

Категорично мога да кажа, че има голяма полза. Разбира се, когато става дума просто за лошо настроение, и те са хора, и те преживяват някакви емоции. Ние смятаме, че те винаги трябва да са в настроение – в 10 ч. в четвъртък винаги да са с усмивка на лицето, а ние може да сме кисели сутрин и да не сме на кеф...

Но много ярко помня няколко случая, при които в детето настъпи голяма промяна. Преди време една майка дойде при нас с момченце на година и половина. То не искаше да се отдели от нея, помня, че в продължение на месеци стоя сгушено в нея, с гръб към нас. Категорично отказваше да се обърне. Казах на майката, че ако усети, че той се дразни, когато забелязва, че тя пее заедно с другите майки, да не го прави. Неговите уши обаче работят пред цялото време, всъщност той внимателно следеше всичко, което се случва около него. И виждаш как детето е влязло в роля и сега не знае как да излезе от нея. Това момченце постепенно се отпусна, претърпя коренна промяна, стана ми и помощник, той беше този, който раздаваше дрънкалките и ги вземаше. Така трудно се разделихме с него, той тръгна и на градина, а имаше време, когато за майката това изглеждаше невъзможно. [[quote:1]] За едно друго момченце бабата дойде и каза: "Много, ама много, е лош!". Взело една папка с важни документи на бащата и я накъсало. Запитах се тогава, защо едно 2-годишно дете има достъп до важни документи, но както и да е... Наистина детето преливаше от енергия, беше палаво. Сякаш щом чу как бе представен от баба си, той бързо се ориентира кое е забранено, и, за да влезе в ролята, в която го бяха поставили, се насочи към аудио системата като мястото, където може да се покаже, че е "лош". Само да отбележа, че при нас няма забранени зони и неща, всичко е разрешено, стига да е безопасно за детето. Зоната на пианото например е напълно разрешена, даже ги стимулирам да се приближат към пианото и да посвирим заедно – като награда за куража...

За ужас на баба му обаче не само не му бе забранено да пипа аудио системата, а му възложих задача да ми помага – да сложим заедно диска, да затворим и да натиснем копчето...

Той беше декларирал с поведението си, че не участва в общите занимания, а стои отстрани. Всеки път му възлагах някакви задачки – да включва и да изключва лампите с моя помощ, да пускаме и да спираме музиката... Веднъж обаче по изключение вместо бабата, с него дойде майката. И тогава в него настъпи коренна промяна – той беше домакинът, въведе я в обстановката, даде й дрънкалка и се оказа, че знаеше движенията към всяка песничка, наблюдавал е и е запаметявал всичко. Тогава разбрах, че всъщност много му харесват заниманията. И ето че през триминутната пауза, която правим всеки път, той седна на килима, сгуши се в майка си и започна да се просълзява. Когато видя сина си да плаче, и майката се разплака. И така, гушнати, си стояха и си плачеха... [[more]] Веднъж една майка ми се обажда и казва: "Искам да доведа детето си при Вас, но имаме проблем – той не иска да влиза в никакви затворени пространства, освен вкъщи." Детето, което беше на две и половина, безпроблемно си играеше в парка, във всякакви отворени пространства, но отказваше да влиза в каквато и да било сграда. Майката предполагаше, че този страх се е отключил вследствие на посещение в поликлиниката. Консултирали се с детски психолог, който ги препратил към психиатър и казал, че сигурно ще се наложи медикаментозно лечение, защото случаят е тежък.

Казах на майката, че ще пробваме да привлечем детето към нашите занимания, като заложим на картата "детско любопитство". Тя обаче се притесни, когато разбра, че заниманията ни се провеждат на четвъртия етаж – по това време се събирахме в моя дом. Обясни ми, че няма да е възможно да се качат в асансьора, защото той изпада в истерични пристъпи, започва да се дави, да посинява от плач. Предложих й някак си тичешком да се качи заедно с него на ръце по стълбите и още щом се появят пред входната врата, ние да започнем да свирим и да пеем. Той бързо спря да плаче, но не искаше да влезе вътре. Постепенно направиха три крачки навътре от входната врата, откъдето имаше добра видимост към стаята, в която бяхме всички. Дадох и на тях дрънкалки, а първата задача на майката беше да седне на пода, макар и в коридора. Сантиментър по сантиметър, крачка по крачка и вратата бе затворена – на петнайсетата минута те вече бяха вътре в стаята. На второто занимание той плачеше само докато стигнат до етажа, а на третия път вече изобщо не се сещаше да плаче...

Интервюто взе Сандра Керелезова