Работилница за супергерои

Неделя ранен, даже много, следобед. Излизам от къщи цялата овъртолена в съпротиви. Изобщо, разберете, по никой начин, аз не желая да инвестирам точно в този ден точно себе си в точно това занимание. А какво именно това занимание е, аз, естествено, не знам. Имам бегла представа, създадена от предварително проучване, следващо едно съобщение във ФБ от приятелка: Я го виж това, чувам много яки отзиви от хора, които са посетили.
 
Въпросната дама бе добре наясно с към-онзи-момент недостойното мое психическо състояние. Не, нищо особено - поразглобила се бях малко. Случва се на всеки. Но не на всеки се случва да има кой да му подаде ръка, още повече по правилен начин, в случая - подаден бе линк. А пък, забелязала съм аз, защото съм толкова особено осторожна, най-малко на всеки се случва да затвори цикъла и сам да се опита да си помогне – и то имам предвид помогне целенасочено, излизайки извън ординерията.
 
Което и аз, бидейки една от всички и всичка за едни, леко, така, отказвах да направя. Ето затова се бях овъртолила във въпросните и гореспоменати съпротиви. Защото Работилницата за Супергерои, към която се бях запътила в също толкова въпросния и гореспоменат неделен следобед, беше излизане извън ординерията. Откъсване от традиционния, къде обичан, къде не, но добре пропит със собствен сос, модел на живеене. И това, естествено, ме дразнеше.
 
То е едно такова дразнене, дето си знаеш, че си безкрайно арогантен да го имаш, ама това не превантира появата и настаняването му. Арогантно си стоиш и твърдиш, че искаш да изживяваш нови, различни, интересни неща, да научаваш повече за себе си, да се провокираш, изненадваш, анализираш и планираш. А когато е времето да направиш стъпката към някое от тези, намираш се покрусен от досада. Най-често, стандартна форма на мързел. И се дърпаш като инфантил и викаш Другия път. Да, точно като при диетите, да.
 
Обикновено идеална работа в такива ситуации върши намеса на външно тяло, може и фактор. Тоест, да има някой, пред когото по някакъв начин се усещаш отговорен да свършиш нещото. В моя конкретен един случай това се явяваше факторът Нежелание да говоря с Финансовата, от която бях взела пари за Работилницата и ако да не отида, следваше да ги върна, вежливо е, а какво сега да се обяснявам как и, по-страшно, защо не съм отишла, след като с такъв един искрен ентусиазъм съм излъчвала, когато съм искала и, респективно, взимала сумата.
 
Ранният следобед на всичкото отгоре е и ама толкова мило слънчев. За среден октомври - направо промоционален. Нежеланието да се набивам някъде си, където – сочи моят рисърч – една нахилена дама ще ми обяснява някакви надъхващи слова,  в продължение на неизвестно, но в никой случай кратко време, прогресивно се стопява. Това, нали, ако приемем, че такова желание изобщо е съществувало на първо място. Или поне към момента на настъпване на деня на заниманието. Защото преди него си съществуваше съвсем ведро, жизнените му показатели си преминаха по естествената крива на супер-ще-е до звучи-добре-като-идея-ама-на-практика-е-просто-жалко.
 
Щък, щък, щък, неуморните ми ходилца вече са на локация. Съвсем за да поддържам номерата на инфантилното нежелание, закъснявам.
Пред входа на кооперацията за занятия пушат две дами. Още тогава си казвам, Джезусе, едната тука ми е…, просто не, не и не, сега ако се окажат верни мрачноватите ми подозрения за психодраматични прилики, тази като ще започне да споделя, като ще заприлича на един сущий гладен хамстер по ровичкане за търсене на съжаление и преклонение, ох.
 
Весело ме подканят да влизам. Влизам. Посреща ме Мария, нахилена. На нея това й е натюрелното състояние, както се убеждавам след съвсем малко.
 
Съвсем малко повече пък отнема да допреодолея ужасяващото си нежелание да съм там. Бих искала да си помисля, че и напиша, „неусетно”, ама съвсем сетно си го усетих как се изнизва. И си ми хареса. Усещането.
 
Защото е важно да се конфронтираш със себе си
Да си себе си по различни начини
Да излизаш извън зоната си на комфорт
Да се откъсваш от механизма на ежедневието
Да сменяш перспективата
Да си припомняш колко често забравяш
 
А Работилницата е така проектирана, че леко, меко, усетно те обгръща с чувството на собствена значимост. Като самичък да си се прегърнеш. Ама не да ти е глупаво и скришно, че няма кой друг да го направи и затова прибягваш до собствените си услуги. Не. Ами защото си се сетил, че заслужаваш да се харесваш. А повечето много наивно позволяваме да спрем да се харесваме.
 
И защо е то? Бързаме. Вехти истини, знам. Ама истини. Като бързаш, забравяш какво си минал. Познавам и такива, на които даже крайната цел на бързането им се мержелее, не само изминалият път. Всеки ден се виждаме с тях в огледалото. А от много вглеждане в собствения образ бързо, смело и сръчно забравяш как изглеждаш в очите на другите. Затова е ценна тази Работилница. Виждаш, че те виждат. И те виждат силен, смел, различен. Креативен, успешен, специален. Защото в Работилницата се говори само на положителни теми.
 
Да, да. Ясно ми е как звучи на по-циничните. Но действа.
 
А дамата от пред входа се оказа един от най-интересните персонажи, които съм изравяла от нишките на живия живот. Толкова за предубедеността.
 
Повече за Работилницата можете да научите на
https://www.facebook.com/workshopforsuperheros