Вече е юни. Дори баловете приключиха, а аз пиша тази реч от февруари. Пиша я в ума си от деня, в който получих поканата да говоря пред вас. Създавах, добавях, изхвърлях, спорех със себе си, преживявах живота си отново, питайки се кое за тези близо 40 години всъщност е важно. Толкова важно, че днес да ви пожелая попътен вятър на места, които за вас ще са нови, но за мен са минало. Какво ще им се стори интересно на тези деца (казвам го с най, най-топлите чувства на обич към вашето поколение), какво биха искали да чуят? Но си дадох сметка, че поканата не е дошла, за да разкажа нещо, което искате да чуете, а нещо, за което все още може би не знаете. Или просто все още не е облечено в думи, изречения и приветствени речи.
Лутайки се напред-назад в твърдо взети решения, а в последствие поставени отново под въпрос, се връщах безкрайно много пъти към поканата към мен: “Уважаема г-жо... за нас ще е радост да споделите своя опит с нашите студенти на годишното раздаване на наградите Sharp Mind в университета Made with love” и така нататък и така нататък.
Да споделя своя опит?!
Хрумна ми да ви разкажа как се развих от силно корпоративна личност в силно егоцентричен любител на малките компании и малките екипи. Отне ми 15 години. Значи ще разкажа за 15 години от живота си, а другите?
Друга тема, за която можех да ви говоря е възпитанието и добрата комбинация, която, надявам се, всички тук имате: образование и възпитание. Скука. От сутрин до вечер, от кухнята вкъщи до аудиторията в университета – все това.
Какво друго? В какво друго вярвам и това Друго не е спирало да ме съпътства независимо къде и при какви обстоятелства?
Сърцето. Реших да ви говоря за Сърцето и ще започна така:
Каквото и да правите – правете го със сърце. А също и от сърце.
Вашето сърце е жироскопът вътре в тялото ви, който ви държи здраво свързани с всички базови емоции, ценности, преживявания и събития. Ще стигнете момент в живота си, в който ще сте с цял ръст по-високи от околните, независимо от сантиметрите, но ще е важно да си спомните какво е било в началото. Когато полетите и позабравите, че хората около вас са също толкова хора, колкото вас, сърцето ще има за задача да ви го напомни. Грижете се за него, бъдете нащрек, за да не загубите връзката помежду си.
Сигурно искате да ме попитате дали винаги сърцето ми е било великодушно? Не. Не винаги. И в бъдеще няма да е винаги. Обзема ме целият спектър от емоции, на които е способен човешкият вид заради работа, офис, бюрокрация, дупки по улиците, глупост, евтина измама, растящи деца, брак и какво ли още не. Но някак се научих да включвам защитни механизми. За мое собствено здраве и за здравето на тези около мен. Най-мощният от тях е един спомен. Припомням си, че съм била малко дете, че някой се е грижил за мен, че ме е обичал така, както може да бъде обичано само едно малко дете и това връща сърцето ми на мястото му. Правя същото и когато вместо документи за платени данъци, например, получа бележки за платени фишове към КАТ. Грешки стават и си напомням, че това момиче в офиса, което преди малко донесе грешните хартии, е нечие дете. Нечие обичано дете.
Много често се връщам към любимите ми Стари, но златни - речта на Мерил Стрийп пред випуск 2010 на колежа Барнард, сър Кен Робинсън и въпросът убива ли училището креативността, Стив Джобс и “добре, че се отказах от колежа”, сър Ричард Брансън с всичките си луди мечти и особено онова писмо до децата му на сутринта преди поредния опит за летене с балон:
Скъпи Холи и Сам, понякога животът изглежда доста нереален. Жив, здрав и любещ днес, утре те няма. Както знаете и двамата винаги съм чувствал подтик да живея на пълни обороти. Това означава, че съм имал достатъчно късмет да изживея живота на много хора през моите 46 години. Наслаждавах се на всяка минута от времето си с вас и мама...
Бъдете силни. Знам, че няма да е лесно. Но си прекарвахме страхотно заедно...
И вие живейте пълноценно...
Обичам ви,
Татко
Колкото и живота да ви се отдаде да изживеете, изживейте ги със сърце. Напоследък ми се случва да не харесвам града, в който живея. Но установих, че не е заради града. Заради хората е. Разминавам се с толкова хора ежедневно в чиято горна , лява, гръдна част има огромна дупка. Дупка като за ръгби топка. Пожелавам ви да не пестите сили, разум и енергия и да запълвате това място дори при най-малък пробив.
Не ви пожелавам след години темата на вашата реч да бъде моята тема. Но ви пожелавам докато говорите по вашата тема да докоснете много сърца.
Не виждам какво повече мога да кажа. Оригиналното заглавие беше Ако аз бях success story. Не го сложих, защото не съм succsess story. Или съм, но не го знам. А може би пък всеки от нас е, независимо дали го знае или не. Но това не “ми е важно”, както казва приятелката ми А. Важно ми беше да си кажа думите за сърцето. Моето сърце. Онова, което издържа… В един много слънчев ден на юни преди няколко години изпратих за последно баба. Вечерта на същия ден дъщеря ми направи “пробива” на своя пред-пубертетен живот като излезе на сцена пред цялото си училище с поведение сякаш беше родена там. А вътре в мен туптеше сърцето на все още неродения ми син.
За това говоря. И за забравените битки, когато тялото ни е предавало, но сърцето е оставало на място. Пожелавам ви, без да стигате до такъв драматизъм, да полагате особени грижи за това място. То е само ваше и само вие ще знаете как.