Събота е и за разлика от ортодоксалните евреи аз правя всичко в този ден. След доста домашна работа, четене на периодика (единствения читав седмичник в България) и литература и гледане на задължителните два филма – втория (след "Гардън Стейт") режисьорски проект на Зак Браф (браво, ще пиша, жалко че оценката му в IMDB пада постоянно) "Wish I Was Here", последван от доста противния и отблъскващ "Tusk" на моя любим Кевин Смит (толкова подмолно обсебва съзнанието, че и на другия ден виждам кошмарните сцени, в които див психопат реже краката на жертвата си и я превръща в... морж) – излизам около девет, правя си разходка по частта на "Христо Ботев" между Петте кьошета и “Възраждане” (няма европейска столица с толкова олющени тъмни сгради и свободни търговски площи в идеалния си център), продължавам по "Витоша" покрай "Рафи" – простотия, претенция, посредственост, "Люлин" и "Щутгарт" в едно, обичам всяка вечер да преминавам покрай този комплексарски и обагрен в траурно черно (има си хас) панаир на суетата, вдига ми настроението – и завършвам малко раншко в бара в градинката. Петък е денят, но какво да правя, като мразя да прекарвам уикенда вечер вкъщи, както скоро си припомних благодарение на "Инспекторът и нощта" на Рангел Вълчанов по Богомил Райнов; големият хедонист Ърнест Хемингуей има специален разказ ("Светло и чисто") за предимствата на заведенията пред родния дом нощем. Е, тук не е точно "чисто и светло", но е препълнено, задъхано, младежко, напрегнато, нахъсано, заредено с напрежение, пълно с обещания и възможности. Хм, май не са чак толкова много...
След задължителното кафе се подпирам до вратата и почвам да смуча разсеяно, неутрално и леко надменно и отегчено (вече е отиграно и ми е като втора природа). Пак най-хубава е барманката, моя колежка от "Землянка", с готик прическа и остри дребни характерни и интересни черти, раздразнителна и нацупена (май не е много за тая работа), най-накрая облечена (постоянно ѝ натяквам) с късичка пола, под която се виждат стройни прави крака и обли колене, и разнообразила цветово (с червено) тоалета. Алкохолното опиянение полека ме отпуска в нещо като "purple haze", доста посредствени досадници и безлични девойки преминават покрай мен, без да оставят следа в съзнанието ми. В един момент сепнато се заглеждам по приятно момиче с бледо, хубаво и интелигентно лице, малко плахо държание, коса като къдрава бодлива тел, завързана с розова панделка (чакам да я среже всеки момент) на тънко и беззащитно вратле, с бял чорапогащник, добра фигура, изтъркана дънкова поличка и червени велурени ботуши (браво), мята крадливи и боязливи погледи (всъщност точно втренчените ѝ очи съм усетил, животинското в нас е много силно). То и кого ли да гледа, не че се фукам и се хваля... Около нея танцуват пого (има опасност за всички клиенти) две огромни гологлави дебели добичета със шкембета като щангист тежка категория, трениран от Иван Абаджиев (но с фланелки на AC/DC и Pink Floyd), ама май са инцидентни познати. Поръчвам за кураж още "изпражнения на квасни гъбички" (обичам да цитирам покойния Кърт Вонегът) и вода...
Рано сутринта махам на такси някъде в "Младост 1"! Както казваше Джо (Стейси Мартин/Шарлот Генсбур) в "Нимфоманка" (няма линк, че са две серии) на полуделия трайно Ларс фон Трир, "любовта е тайната съставка на секса". Да, ама всичко е в пропорциите и рецептата, детайлите винаги са били най-важното! Ще продължа да търся магическата формула (годините си минават, надеждата остава)...
Боян Атанасов е човек на живота, на киното, на театъра, на музиката, който притежава енциклопедични знания в гореизброените области. За наша радост от известно време Боян има собствен блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие. Останалите му материали можете да откриете тук.
