Сама на протест

Преди два дни попаднах на протеста сама. Всъщност той до толкова е станал част от мен, че престанах да се подготвям за вечерите, прекарани в тълпата. Вече не принтирам послания. Държа свирката в чантата и всеки път, когато успявам да се скатая от поредна среща, рожден ден или работа, излизам на площада. Но онази вечер за пръв път вървях сама с тълпата по Цариградско шосе. Без да говоря, без да обсъждам – само аз, тълпата и мислите ми.

Вървях и се питах - как е възможно да не ни забелязвате? 34 вечери прекарахме на площада, 34 пъти казвахме „Ще се видим на протеста!“, 34 пъти по няколко часа крещяхме ОСТАВКА и писахме милиони статуси с хаштаг #ДАНСwithme. Не ви искаме повече, а вие ни предлагате нови назначения. Докато се преструвате, че работите в пленарната зала, а в почивките се тъпчете с луканка, ние цивилизовано и методично ви молим да си тръгнете. С викове, барабани и плакати, с кафе, чай и временни офиси, ние се опитваме да живеем два живота – онзи, в който все още имаме отговорности и задачи и онзи, в който просто трябва да бъдеш на протеста.

[[more]]Време да осъзнаете, че няма да си тръгнем, докато не поемете отговорност за провалите си. Кафето пред Народно събрание стана тенденцията на Лято 2013, вечерите пред Министерски съвет са закон, а с всеки изминал ден се ядосваме повече и повече. Заради вашата наглост и преструвки, че не ни забелязвате. Така, както не ни забелязвахте преди, когато мълчахме и недоволствахме само пред близки. Сега проговорихме и имаме конкретни позиции, но вие упорито ни игнорирате – не ви интересуват болестите и проблемите ни, не искате да градите нищо, не искате да виждате нас и да чувате мнението ни. Вече 35 дни.

Днес отивам пак. Сама и без грам притеснение. Знам, че слушайки сърцето, краката ме водят на правилното място. И знам, че най-хубавото предстои, но за да се случи трябва още малко да отъпчем жълтите павета…