Литературните награди, дори най-авторитетните, рядко интересуват някого извън определен културен кръг. Един скандал в този смисъл е много полезен и връчването на тазгодишната Нобелова награда по литература на американския поет и певец Боб Дилън спокойно може да се разглежда като отлична PR акция. За наградата чуха и се изказаха хора, които със сигурност не се интересуват нито от литература, нито от Боб Дилън.
Дали това решение на Нобеловия комитет показва началото на някаква голяма промяна? Всъщност не. В дългата история на Нобеловите награди има и други прецеденти, когато лауреатите са предизвиквали не по-малко противоречиви коментари. Ето някои от тях.
Джордж Бърнард Шоу (1925 г.)
Аргументите на Нобеловия комитет: "За творчество, белязано от идеализъм и хуманизъм, за блестяща сатира, която често се съчетава с изключителна поетична красота."
Напълно в духа на Бърнард Шоу, за наградата му има анекдот. Когато знаменитият драматург разбрал, че получава Нобелова награда, той казал, че за това има само една причина – през 1925 г. той облекчил положението на света, като цяла година не публикувал нито едно произведение. Шоу често се шегувал над себе си и неспособността си да пише дълги и сериозни книги. Петте му романа били пълен провал и успял да ги издаде само благодарение на славата си като драматург.
Парите от наградата той връчил на шведския посланик в Англия и с тях бил основан фонд, който да издава на английски най-добрите произведение на шведската литература.
Уинстън Чърчил (1953 г.)
Аргументите на Нобеловия комитет: "За високо майсторство в писането на историческа и биографична литература и за блестящо ораторско майсторство, с помощта на което са отстоявани висшите човешки ценности."
Уинстън Чърчил неизменно е представян от своите биографи не само като велик политик и историк, но и като литератор и журналист. Въпреки това малцина са се справили с огромните шест тома на неговата военна история и четирите тома на историята на англоговорящите народи. В историята Чърчил останал с делата си повече, отколкото с думите.
Иво Андрич (1961 г.)
Аргументите на Нобеловия комитет: "За силата на епическата дарба, позволяваща да се разкрият в цялата им пълнота човешките съдби и проблемите, свързани с историята на страната му."
По онова време Иво Андрич е много по-известен със скандалната си биография на дипломат, отколкото с книгите си. Андрич е последният посланик на родната си страна в Германия преди войната и се прибира в Белград буквално в деня на първите бомбардировки. Започва да пише книги, докато е под домашен арест по време на фашистката окупация. Днес "Мостът на Дрина" е класика, мащабна и живописна история на Босна и Херцеговина, обхващаща четири века.
Уилям Голдинг (1983 г.)
Аргументите на Нобеловия комитет: "За романите му, които с яснотата на реализма, съчетана с многообразието и универсалността на мита, помагат да се разберат по-добре условията, в които съществува съвременният човек."
Оценките за тази награда определено били доста противоречиви, като се има предвид колко по-голям изглеждал шансът на друг велик англичанин – Греъм Грийн. Основната претенция към Голдинг била, че "Повелителят на мухите" първоначално бил замислен като ироничен коментар към доста популярния по онова време детски роман "Кораловият остров". В последния се разказвало за това как група малки деца попадат на необитаем остров и с лекота се заселват и заживяват там. Днес никой не си спомня за това, а "Повелителят на мухите" най-малко прилича на детска приказка.
Вислава Шимборска (1996 г.)
Аргументите на Нобеловия комитет: "За поезията й, която с пределна точност описва историческите и биологични явления в контекста на човешкото съществуване."
Вислава Шимборска е не просто поетеса, в родната си Чехословакия тя е морален авторитет от най-висок порядък и героиня от времето на разпадането на СССР. Без никога да се страхува да защити мнението си, тя смело е подписвала петиции против арестите на дисиденти. В стиховете си описва съседната "снежна страна" и нейния каменен вожд. Цялото й творчество е политически манифест.
Светлана Алексиевич (2015 г.)
Аргументите на Нобеловия комитет: "За полифоничните й текстове, паметник на страданието и мъжеството на нашето време."
Именно Светлана Алексиевич е най-близкият нееднозначен избор преди Боб Дилън. Нейната награда веднага породи коментари, че изборът на Нобеловия комитет е направен не за литературни постижения, а за гражданска позиция. Книгите й наистина не са стандартна литература, те са документални разкази, но са подредени и поднесени така, че на места са много по-въздействащи от всеки роман.
И накрая, когато погледнем този списък, става ясно, че историята често оправдава избора на Нобеловия комитет. Затова, вместо да съдим, нека просто да изчакаме.
По сп. Interview
