Стига толкова

Един човек се отказа от престола. За мен това е чудо. Привидно малкият човек, този, на който не му стигат силите, се отказва от голямото нещо, от голямата награда. Всъщност обаче да се откажеш от голямото нещо изисква голяма смелост. Доблест. Но  и смирение. Да знаеш кога да спреш – умение, познато на малцина и незабрано от всички останали.

Но имаме ли примери в обществото – кой някога публично е признал, че не може повече да изпълнява длъжността си, че не му стигат силите, че не може да е на висотата на поста си? Тук никой никога не знае кога да спре – да заема държавен пост след съмнения в корупция или да проповядва морал от амвона, когато е доказан доносник например.  Тук стоиш и чакат да те бутнат. Въпроси като чест и достойнство рядко те вълнуват, важното е да не се отказваш. Та колко оставки сме видели ние за тези двайсетина години?! Кой е слязъл доброволно от сцената, с достойнство и с вдигната глава? Кой някога е сложил точката сам и доброволно?

Мисля, че противно на изкования в последните години борбен морал, не всяка битка си струва цената. Понякога да се откажеш е по-трудно и изисква повече смелост и кураж, отколкото да продължиш. Това може да направи само човек с ясни и твърди критерии, човек, за който компромиси с работата или призванието не могат да се правят. Смирението е християнска добродетел, чийто смисъл винаги е била бъркан със слабост. Напротив – смирението изисква сила на духа, на която не всеки е способен. И се питам  – избираме ли ние битките си или в плен на устрема към победа, сме готови да жертваме всичко скъпо на този свят? Не е ли по-добре понякога да спрем, дори и за кратко, за да помислим за битката, която водим или просто за пътя, по който ходим. Има ли смисъл в тях, каква цена плащаме, добри ли сме в това, което правим? И ако не, не е ли по-добре да кажем с гордо вдигната глава – Стига толкова!?