Стопаджиите на лято 2013

„Ново лято, нов късмет“, казах си аз и най-накрая се съгласих да пътувам на стоп миналата година. Толкова време оказвах яростна съпротива срещу идеята да пътувам до някъде в чужда и непозната кола, напълно убедена, че А. „Така не бива да се прави“ и Б. „Този начин на предвижване е ужасно опасен“. Имах и трето оправдание, че в крайна сметка не искам цял ден да вися на някой път и държа да се предвижвам с максимално възможната скорост.

Но смелостта ми да опитам нещо нова се оказа възнаградена, а и трита ми довода бяха разбити на пух и прах. Оказа, че не само съм живяла с измислени оправдания, но съм изгубила хиляди възможности да се запозная с невероятно хора.

Стопаджийството е изкуство. Не можеш просто да застанеш на пътя и да вдигнеш палец, трябва стратегически да избереш кое да бъде мястото, на което да го направиш и задължително да облечеш възможно най-приветливите си дрехи. Един от приятелите ми, стопаджия с дългогодишен „трудов стаж“ ми даде безценен съвет – „Купи си тениска с Туити.“ На въпросително-изуменият ми поглед, зад който се четеше явното „Защо точно ТУИТИ?!“, той с усмивка поясни – „Лош човек не може да носи такава тениска, а кредита на доверие у шофьора към теб ще нарасне тройно като те види с нея.“ Оказа се прав. След като си набавих такава тениска, започнаха да ни спират семейства с деца, без грам притеснение, че чуждо момиче (с жълтото пиле на тениската) ще седи на задната седалка до тяхното мъниче.

Ярките дрехи, усмивката, пуснатата коса – всичко това може да се окаже неработещо, ако вие стоите по средата на магистралата. Правило номер две се оказа, задължителният подбор на локация. Бях силно заинтригувана от факта, че в милата ни родина съществува неофициална карта на стопаджиите. Често може да ги видите на разклона за Ловеч, Плевен, Шумен или след Владая и по правило се стопира няколко километра извън града, където колите все още не са преминали на режим „извънградско шофиране“ и могат да забележат теб, ярката тениска и всичкия ти багаж.

Имам късмета да пътувам в компания на чаровен стопаджия. Той знае и може всичко, винаги избира правилната кола и никога не се съгласява да ни закарат „до някъде“. Изключително внимателно подбира и хората, при които се качваме - в крайна сметка, веднъж те ни избират по критерия Туити, малък багаж, усмихната млада двойка, но втория път и ние трябва да се съгласим да се качим точно в тази кола. Бях искрено изненадана, когато започнаха често да ни спират жени – както по-възрастни, така и съвсем млади момичета. Очевидно нашата двойка всява достатъчно доверие у всеки, които искат да ни помогнат. Но мъжете… Мисля, че нямаше нито един мъж, в чиято кола се качихме и който не сподели своите стопаджийски перипетии. В един момент останах с твърдото убеждение, че старото поколение стопаджии е пораснало, замогнало се, купило си е хубави коли и сега с радост помага на новите, съвсем зелени „в занаята“, младежи.

Последният довод за „бавно пътуване“ беше сломен след като пред нас спря червено ферари и се оказа, че мъжът в купето, който слушаше рок от 90-те и пишу пури с аромат на шоколад, просто не може да кара със скорост под 130 км/час. Опасно е, ще кажете вие. Понякога в лудницата на големия град, се чувствам по-опасно, отколкото с вдигнат палец на Долни Богров. Защото в такива моменти осъзнаваш колко е лесно да помогнеш на човек, който трябва да стигне някъде. И защото това лято стопаджиите пак ще ви махат да спрете и ако имате някое излишно място, искате да се запознаете с напълно неочакван човек, който е усмихнат, носи чисти дрехи и може да ви зареди с настроение, смело спрете и попитайте: „За къде си?“