Прабаба ми казвала, че „женското е тегло”, и добавяла, че жената никога не може да очаква разбиране за нищо, което върши или не. Каквото и да е то, накрая все тя ще е виновна. Много тъжно, нали? [[more]] Сетих за нея, когато разглеждах снимки от една изложба, която в момента тече в Centre Communautaire Maritime в Брюксел. На нея са представени реплики на дрехите на жертви на сексуални посегателства и изнасилвания в момента, в който същите са се случили.
Порази ме това, че са най-обикновени дрехи, сред които нито една пайетка, минижуп, огромно деколте или нещо такова. Никакви провокации, никакво „Ела, Вълчо, изяж ме!”. Ризи, панталони, блузи и дори полицейска униформа и една мъничка поло блузка, сигурно на дете... Нищо от това, което сякаш се предполага да очакваме. Нито едно „търсила си го е!”.
Нямам представа защо все търсим обстоятелства, с които да виним жертвите. Сигурно това е някаква психологическа самозащита, но и на мен ми се е случвало да си помисля, че някоя жертва с поведението си е позволила нещо да се случи. От което се срамувам, разбира се. Добре знам, че не е вярно не само защото е доказано с безброй изследвания, но и защото и аз помня с какво бях облечена, когато преди много години ме срещна един мъж в градинката до нас. След като усетих ръцете му там, където не трябва да бъдат, хукнах да бягам така, че вечно ще го помня. Връщах се от училище и бях облечена в тъмносиня ученическа престилка с бяла якичка, под нея с черна права пола и дебел черен чорапогащник.
И това е потресаващото – как такива инциденти се запечатват, каква следа оставят, как може да извикат осезаем спомен след 30 години, а дори не мога да си представя за мащаба при едно изнасилване. Според Лизбет Кенес, служителка на CAW, „това, което веднага се забелязва, е, че всички са нормални дрехи, които всеки би облякъл”. И добавя: „изложбата е жестока реалност: повечето жертви на изнасилвания все още знаят точно какво са носели, когато се е случило”.
Разгледайте галерията.
