Като съзнателни големи хора, знаем, че времето ни се разделя на 24 часа и на 7 дни, на 12 месеца и на 365 дни. Знаем също така, че работната седмица е 40 часа. Приемаме безусловно, че така е устроено ежедневието – 8 часа сън, 8 часа работа и 8 часа свободно време. Не подлагаме това разпределение под съмнение освен в някой инцидентен самоироничен фейсбук статус. Само дето осемте часа от свободното ни време най-често ни се губят.
Прибираме се в 19 часа от работа и си лягаме в 23 – това са 4 часа. А къде отидоха останалите 4? Лягаме си в 24, в 1, за да наваксаме малко „времето за мен“, след като децата са заспали и мръсните чинии от вечерята са напъхани в миялната. Но ни мъчи гузната мисъл, че крадем от съня си, че утре ще ни се спи и че няма да сме свежи за работа. След 5-6 часа с крясък ни буди алармата, а ние сме още в дълбок сън. Удряме снууз бутона и почваме да се терзаем между топлото одеяло и задълженията, които ни зоват на десет да скочим от леглото като солдати. Девет, десет! Денят започна.
Има ли всъщност казус с 40-часова работна седмица? Все по-често чуваме мнения, които поставят тази устойчива концепция под съмнение, появяват се настоятелни тези, че това е отживелица. Информирани сме и знаем, че поколението „милениълс“ отказва да следва този модел – те настояват да работят от вкъщи, от „Старбъкс“, от коуъркинг пространство или от кемпера на плажа.
Говори се, че тази строга сегментация на деня е противоестествена. Натъкваме се на нихилистки теории, че при настоящото ниво на компютъризация и автоматизация 40-часовата седмица е повече от разточителна. Нещо повече, тя съществува, защото корпорациите са в заговор за създаването на дефицит на свободно време, което води до компенсаторна потребност и излишна свръхконсумация. [[quote:0]] Непрекъснато във фийда ни изскачат заглавия как успешните хора почват деня си в 5 сутринта – от ужас, а ние и в 8 още не сме в съзнание! Подозираме, че част от приятелите ни (а може би и ние самите, макар че все още не е моментът да адресираме точно този въпрос!) изпитват истински ужас от това да се озоват с повече свободно време и че минаването им на неструктурирано работно време би създало у тях силно (още по-силно) чувство за тревожност. И въобще всички тези приказки за премахването на 40-часовата работна седмица поставят ли под въпрос съществуването на професията? И какво е професия, кое я обуславя? Определя ли професията нашата идентичност и ако не, какво тогава е водещо? Понякога в задръстването на път за офиса ни минават тези мисли в произволен ред, но всичко това е твърде абстрактно, а може би и твърде смущаващо, за да задълбаем, и то в началото на работния ден. Но рано или късно идва моментът, в който е добре да си дадем сметка, като поразнищим темата от различни ъгли.
Ти си това, което работиш. Ти си лекар, адвокат, архитект, учител, държавен служител.В своята теория за 10 000-часовото правило Малкълм Гладуел твърди, че за да станеш професионалист, е необходимо да си практикувал професията си миниум 10 000 часа, което е горе-долу 10 години. Освен да прилагаш уменията си в практиката, това е и може би приблизително количеството време, което е необходимо ти самият да почнеш да се възприемаш като професионалист в даденото поприще. А когато започнеш да гледаш на себе си така, започваш да се срастваш с тази професия до степен, в която тя става определяща за собствената ти идентичност.
Наричаш себе си лекар, адвокат, архитект, социолог, строител, рекламист, журналист, телевизионер, търговец, инженер, програмист, а другите ти идентичности започват да отстъпват на втори план. Защо? Защото в продължение на 10 години ти не само си отделял на тази професия по 8 часа на ден, но това са били и най-пълноценните и плодотворни 8 часа от денонощието ти. Твърде често останалите условно 8 часа от т.нар. свободно време са се превръщали в подчинени на осемте работни – събуждане и оправяне за работа, пътуване за работа, работни паузи, кратки почивки (за да можеш да работиш по-пълноценно), прибиране от работа, съвземане от работа, няколко часа будна почивка от работата, т.нар. ти живот и семейството, накрая и активен сън в подготовка за следващия ти работен ден.
„В идеалния случай...“, пише Томас Гелми за Huffingtonpost, „основната ни роля пасва добре на нашата личност, нашата компетенция, нашите силни и слаби страни и ни позволява да разгърнем своята страст и потенциал. За това има смисъл да си потърсим роля, която да пасва на всичко, което имаме да дадем. В най-добрия случай ние ставаме всяка сутрин, водени от това да дадем най-доброто от себе си, онова, което обичаме да правим и което допринася за общото благо.“ Тогава нашата роля, нашата професия става и наше призвание. [[quote:1]] Като развиваш професията си, ти развиваш и идентичността си, която възприемаш за водеща, и това те прави целеустремен. Твърде често почваш да слагаш знак за равенство между личностно и професионално развитие.
Постепенно животът ни се построява така, че да е в угода на професията ни. 40-часовата работна седмица, от една страна, ни спестява необходимостта да се замисляме за стойността си като личност извън работата. Да, ти си майка, баща, съпруг или съпруга, дъщеря, приятел – но успяваме ли наистина да се определяме през тези „допълнителни“ роли, или те са само нашите съпътстващи демографски характеристики? 40-часовата работна седмица създава перманентен дефицит на свободното време, на енергията и силите, които са ни необходими, за да изпълняваме и да сме добри във всичките си други роли в свободното време, което ни остава. Забелязваме, по думите на Дейвид Кейн, че ставаме „неамбициозни към себе си извън работата“, но нямаме нито сили, нито енергия да променим и това.
Намираме оправдания, пречупени през основната си роля: „Коя съвременна жена с отговорна професия има времето да поддържа перфектно домакинство, да бъде идеална майка и грижовна съпруга?“, „Модерната жена има нужда да се реализира чрез професията си и това не е по-малко важно от всички останали задължения!“. Тази самодоказваща се гледна точка ни е важна, за да може да притъпи и чувството ни за вина.
Липсата на свободно време ни прави зависими от прекомерната покупателност. Казват, че липсата на достатъчно свободно време ни подтиква към компенсация и към придобиване на удобства – готова храна, готови забавления, готови „благодарности“ и „свидетелства за любовта“ ни. Ние харчим прекомерно за ресторанти, за домашна помощ, за подаръци за децата, за почивки, за дрехи и за външния вид, за технологични устройства, за предмети на бита. Чувството на неудовлетвореност и вътрешна тревожност, което изпитваме, е почти перманентно и ние се опитваме да го намалим с още повече харчове. Канадският автор Дейвид Кейн пише за BusinessInsider: „8-часовият работен ден е твърде доходоносен за големия бизнес, но не заради количеството работа, което хората извършват за 8 часа (средният служител в офис за 8 часа успява да свърши работа за не повече от 3 часа), а защото това ги превръща в ужасно покупателно щастлива публика.
Когато свободното време се държи в недостатъчност, хората са склонни да плащат много повече за удобства, за награди и всякаква друга форма на облекчение, което може да се придобие с пари.“ 8-часовият работен ден ни програмира така, че да изпитваме постоянно чувство на умора, което ни прави най-вече „неуловимо неудовлетворени от живота, което ни кара да желаем неща, които нямаме“, допълва Кейн, „купуваме много, защото винаги имаме усещането, че нещо все още липсва“.
Но в крайна сметка проблем ли е всичко това? Проблемът идва в момента, в който обстоятелствата поставят на изпитание възможността да практикуваме това, което можем, това, в което мислим, че сме добри, това, което ни носи смисъл и удовлетворение. Причините за изпитанието могат да бъдат многообразни, но последствията са едни и същи – криза на идентичността. В Psychology Today проф. Робърт Лехи от Йейлския университет нарича състоянието, в което работата е определящо за себеусещането, „централност на работната роля“ (work-role centrality). Когато губят работата си, тези хора страдат повече от останалите и нерядко в такива ситуации „тяхната идентичност и смисъла на живота сякаш изчезват“. Колкото е по-силна идентификацията, толкова по-голям е рискът от „изпадане в безтегловно състояние след раздяла с работата, защото какво остава от нас след това?“, пита се Томас Гелми. „Този феномен често наблюдавам у клиенти, които са били освободени и са принудени да търсят нова работа. Колкото по-висока в йерархията е била старата им роля, токова е по-силен ефектът върху тях.“ [[quote:2]] Капанът на 8-часовата идентичност. Томас Гелми твърди, че е „от изключително значение да знаем кои сме извън работната ни роля и нашата идентичност да не бъде изцяло зависима от нея.“ Според него умението за съзнателно влизане и излизане от роля показва, че сме по-малко уязвими, тъй като уязвимостта се премества върху ролята ни, а не върху нашата личност. Колкото по-добре осъзнаваме, че не сме това, което работим, с толкова повече се намалява нашият потенциал за стрес и рискът от прегаряне и толкова по-ефективни и без търкания ще бъдат нашите взаимоотношения с другите, а животът ни – по-радостен.“
На теория звучи страхотно. Ти не си това, което работиш! Но как се постига това на практика, когато основната ни експозиция през деня е към работата? На работата посвещаваме най-ползотворното и високоенергийно време от деня? Натам най-често насочваме интелектуалния, социалния и психическия си потенциал и когато работният ден приключи, нямаме нито енергията да се запитаме кои сме, нито силите да се слеем с някоя от другите ни роли? Ние се чувстваме добри и уверени в професионалната си роля и почти в нищо останало, но същевременно нямаме и капацитет да открием себе си на друго място. [[more]] За да можем да приоткрием своята идентичност, трябва да работим по-малко от 8 часа на ден, така че през деня да ни остава пълноценно време и енергия за другите ни роли и интереси. Но докато едното на практика е възможно, другото се оказва неосъществимо. Както споделя Дейвид Кейн, „вече си доказах, че мога да имам пълноценен начин на живот с доста под парите, които печеля в момента. За съжаление, това (да работя по-малко) е почти невъзможно в моята индустрия и в почти всяка друга. Работиш или 40+ часа, или 0. И клиентите ми, и работодателите ми до такава степен са вкопчени в културата на стандартното работно време, че не би било практично от моя страна да ги помоля да не искат от мен нищо след 1 ч. на обяд, дори и да успеех да убедя в това своя работодател!“.
Докато голяма част от индустриите продължават да настояват или 40 часа, или нула, все повече хора ще избират нула и ще напускат индустрията – някои на 27, някои на 40, в полза на това да потърсят и да изградят за себе си по-щадяща и устойчива самоидентичност. Ако 40-часовата седмица наистина не е безусловна даденост, може би не е и даденост представата ни за професията като за пожизнено занимание и призвание. Ако всичко се променя, то вероятно е да се промени и начинът, по който гледаме на това, което правим, за да си изкарваме хляба. И парадоксално или не, на цената, която плащаме, за да работим.
Василиса са й казвали само учителите и майка й, когато още с обръщението е искала да се знае, че има проблем. Но не и непознатите. Те обикновено й бъркат името. Ако случайно го улучат, не пропускат да я попитат дали е чувала за приказката за Василиса Прекрасна. Как мислите, дали я е чувала?
Може би защото не спират да й задават този очевиден въпрос отново и отново, Вася (или Васи, или Васе – както ви идва отвътре) развива влечение към неща, които остават често скрити от самите нас – тези под повърхността. Доволна е, когато успее да ги открие, улови и формулира. Може би това прави през целия си професионален живот – рови се за прозрения. Работи като стратегически планьор (strategic planner). Доскоро го е правила в постоянен ритъм, който не й е оставял време да се замисли, че този нездрав интерес може да се насочи и в писане.
Подсказва й го Левена, за което й е много благодарна – с изненада установява, че има не една и две теми, в които може да се рови за проникновение, а след това и да напише за тях. Чете за интересното и след това, ако може, го обсъжда. Обича да познава кой е убиецът (а той не е този, когото подозираме); да готви, защото това е заниманието, което я откъсва от центрофугата в главата й; да пътува, но вече по друг начин, защото след последното й дълго пътешествие проумя доста за добрите и лошите страни на модерния туризъм; да се занимава с градското жилище и с ваканционната къща в Предела, която с радост ще ви предостави за следващото ви бягство от града, стига да е свободна по това време. И не, не умее да пише кратки текстове.
