Общество

Това ми стига

Не, господа, моето национално самочувствие не се крепи на робството.

Това ми стига

Днес повече от всякога моето национално самочувствие не се крепи на робството. Моето национално самочувствие не се крепи на природата, на мартениците, на розовите домати, на домашната ракия, на абитуриентските балове и на шопската салата. Не се дължи на киселото мляко, на тракийските съкровища, на роза дамасцена, нито на други, от нас независещи обстоятелства.

Моето национално самочувствие се крепи само на това, което ние, хората на България, сме постигнали. Крепи се на опита на една шепа свободолюбиви българи да се освободят от същото това робство, което, оказва се, толкова ни определя като българи. Залебежете – не борбата против него, а самото то като че ли е повод за гордост някаква. А същата тази шепа хора народът, удобно сгушен в одеалото на съвместното съжителство, е наричал не свестни, а луди, и тихичко е затварял очите и кепенците си, за да не ги чува и вижда. [[quote:0]] Да, гордея се с тези, които по-после последвателно и неотстъпно са пазили интересите на България срещу опитите на всякакви велики сили да подчинят хода на историята на своя интерес. Които са съединили България. Които са отивали в битка с името на България на уста и макар да са били заложници на болни амбиции и объркани геополитически сметки, са давали живота си за честта на отечеството.

Но на мен ми е малко трудно да се припозная напълно с тях. Просто защото аз не бих могла да знам дали ако бях живяла тогава, щях да съм на висотата им. Дали щях да съм толкова силна, всеотдайна и родолюбива. Дори да не бях жертва на фанариоти и лъжепатриоти, на болни русофили или на простото желание да се "снишиш, докато мине бурята", дали щях да имам сили да пожертвам живота си например? Чудя се впрочем колцина от тези, които сега бият тъпана на родолюбието, щяха да бъдат на висота тогава... Но да не се отклоняваме. Аз, като един по-самокритичен и скромен човек, гледам да се отъждествявам с по-обикновените хора. И с тези, които са по-близко до нас днес. Аз се гордея именно с тях. [[quote:1]] С тези, които не са се дали на комунистическия режим за дребни облаги и спокойствие. Гордея се с тези, които не са доносничили за съседите и колегите си, които не са използвали "връзки", за да се "включат за апартамент" или да вкарат детето да учи "висшо". Тези, които не загърбиха елементарното си човешко достойнство и усет за това, какво е правилно и кое не. Които знаеха, че живеят в робство и тогава, през онези 45 години.

Днес пък се гордея с тези, които отказват да дават и да приемат подкупи, които се опитват да живеят достойно, да възпитават децата си в някакви ценности, които си плащат данъците, които дават работа на други хора, които произвеждат продукт, създават красота и облагородяват средата, в която живеем.

Които ежедневно, с малките си и невидими жестове и усилия, променят живота ни към по-хубаво. Които не хулят анонимно в нета, които не пукат гумите на съседа, които не завиждат на приятелите си, а работят, работят и работят. Макар да са наясно, че ако живееха на друго място, резултатът от труда им щеше да бъде много по-видим. Макар да са наясно, че там горе ня#Кой вече е преразпределил благата. Макар да не са сигурни в нищо – нито в държавата, нито в социалната, нито в здравната, нито в образователната, нито в правораздавателната система. Които не се отказват да протестират, сами, без някой да ги докара в автобус и да им напише плакатчетата.

Които са тук.

Които са заминали, но мислят и ги боли.

Които мислят, по принцип.

Които имат принципи.

Това напълно ми стига.