Дъщеря ми е много активна и любознателна. Още от бебе. Предполагам - като повечето деца. Едва пролазила, вече беше трудно да бъде ограничавана и да си призная, първите падания бяха по-голям стрес за мен, отколкото за нея. Тя обаче много скоро ми показа, че не е рохко яйце и има вроден инстинкт за самосъхранение. Просто имаше нужда от време да започне да преценява по-реално ситуациите и обстановката. В това няма нищо страшно. Напротив. Това я направи по-внимателна, все по-бързо се успокояваше и даже често не реагираше на удряне или падане. И всеки път оцеляваше!
Замислих се - коя е по-успешната тактика: постоянно да я придържам и да подвиквам "внимавай" или да й дам свободата сама да опознае пространството около себе си. Не ме разбирайте погрешно - ножовете вкъщи не стоят при играчките и не я водя да си играе по изоставени строежи.
Да, вярно е, че проходи няколко месеца след като вече можеше да се придвижва, придържайки се за дивана, стола или бутайки коша с прането. Имаше нужда от повече увереност. Опитът й обаче от препъвания и прекатурвания, я направиха по-внимателна и когато се осмели да ходи без помощ, направо започна да тича.
Резултатът беше очевиден - на детската площадка рядко ми вярват колко е голяма, заради увереността и лекотата, с която се катери и си играе по различни видове приспособления.
Принципът "учи детето да се учи само" или както още д-р Мария Монтесори го е формулирала "Помогни ми да се справя сам", според мен е приложим във всички сфери на детското израстване. Самостоятелното дете е уверено дете. Опитът не е нещо лошо, а полезна основа за изграждането на характер и по-лесно преодоляване на препятствията.
Мога много дълго да пиша в тази посока, но все още съм твърде повлияна от думите на Kate Bassford, която е написала брилянтната статия "Моля не помагайте на децата ми" (в превод тук).
Не се смятам за перфектна, нито опитна майка, но съм обнадеждена за бъдещото поколение, срещайки все по-често родителски разсъждения в тази посока. Защото способността на дъщеря ми да се справя сама ми е по-скъпа от скъсаните клинчета и ожулените обувки.
За автора:
Смиляна Димитрова (Моки) е майка, която отказва да порасне, макар животът все да се опитва да я направи възрастен и мъдър човек. Педагог, който обожава децата и постоянно обръща посоката на обучение и възпитание. Не може без кафе и книга, приятели и любовни драми.Трудно се въздържа да изрази критичното си мнение и това, често я отвежда пред клавиатурата. Оптимист до глупост, мечтател до наивност, пеперуда по душа.
