Общество

Украинки бягат, за да родят в страна без война

Христина Павлученко гали нежно ръчичката на новородената си дъщеричка Аделина. Тя изпитва истински трепет да стане майка за първи път, но и чувство за вина, което я спохожда малко след това.

Украинки бягат, за да родят в страна без война

Снимка: (Jeff J Mitchell/Getty Images)

Христина Павлученко гали нежно ръчичката на новородената си дъщеричка Аделина. В края на февруари тя очаква с истински трепет да стане майка за първи път, но не знае, че по-късно, че има чувство за вина, което ще я следва по петите.

„Усещам вина, защото си тръгнах“, казва Павлученко пред CNN, като по лицето й се стичат сълзи, а бебето й спи спокойно в креватчето до болничното легло в полската столица Варшава.

"Не исках да си тръгвам. Налагаше се", разказва тя.

На 24 февруари, когато започва войната, Павлученко, тогава бременна в осмия месец, е събудена в 6 часа сутринта. Сирените за въздушно нападение прозвучават в родния й град Ивано-Франковск, Западна Украйна. Първите руски ракети вече са факт.

Павлученко разказва за силното и паническо желание да избяга надалеч през следващите 72 часа. Съпругът й, който не отговарял на критериите да служи в украинската армия по медицински причини, вече бил заминал в Полша.

Тя отчаяно иска да остане с родителите си, както и с баба си и дядо си. Родното място й е твърде скъпо. Най-близките й обаче настояват тя да замине. Макар и с нежелание, тя все пак започва да планира бягството си от Украйна, което все пак крие рискове.

"Навсякъде летят ракети. Никой не знае каква може да бъде следващата мишена", спомня си тя.

Опакова всичко с мисъл за това от какво би имало нужда бъдещето й дете, като има важно условие – всичко трябва да се побере в чанта, която да не е твърде тежка, за да може да прекоси границата пеша, след като автобусът я остави.

„Страхувах се да не родя преждевременно“, казва Христина, като връща лентата на спомените си на влизане в Полша.

От това се опасяват и полските гранични полицаи, когато я виждат. Бързо викат линейка. Тя е откарана в близката болница и накрая в специализираната болница във Варшава, където е предвидено специално място за украинки.

„Това е нещо, което останалите трудно можем да си представим“, казва лекарката, която полага грижи за нея. „Избягалите от Украйна говорят за  бомбардировки, които продължават с часове, понякога с дни, които те прекарват в бункер. Разказват за бягството и за това колко трудно е било да стигнат до границата и да напуснат военната зона. За някой, който не е виждал войната очи в очи, не мисля, че е възможно да си представи такава болка и стрес."

Най-малко 197 украински деца са се родили в полски болници от началото на войната, според полското министерство на здравеопазването. Когато бяга, Павлученко няма представа, че толкова много други украинки са в подобна ситуация.

Тя се чувства напълно сама.

Има още...


58-годишната Татяна Михайлюк също е сред пациентките. От болничното си легло Михайлюк разказва мъчителната история за бягството си от  украинската столица Киев. Докато ракета прелита над главата й, Михайлюк бяга от дома си с внучката си на ръце.

Експлозии вече били избухнали в жилищния й блок. Докато тя и съпругът й карат внуците си от Буча, нещо избухва от лявата страна на пътя.

„Плачехме и се молехме през цялото време“, казва Михайлюк.

Успяват да се спасят точно навреме. Два дни по-късно руските ракети унищожават важни транспортни мостове край Буча.

Битката обаче не е свършила за Михайлюк. Лекарите от специализираната болница я диагностицират с рак на маточната шийка и правят спешна операция.

„Това е като втора война за мен“, казва Михайлюк. "Лекарите направиха всичко възможно, за да ме спасят. Много съм им благодарна, на цяла Полша. Никога няма да забравя тяхната доброта и това, което правят за украинците."

Тя добавя: „Благодарна съм и на д-р Христина, друга украинска бежанка, която също ми помогна.

Христина . 

„Помагам, колкото мога“, казва пред CNN Христина, която в родината си е  лицензиран гинеколог в Лвов.

На 24 февруари съпругът на Христина й изпраща текстово съобщение, в което пише: „Събирай нещата си и си тръгвай. Войната започна."

Подобно на много други украинки в болницата, тя бяга, като взема малкия си син със себе си.

Когато пристига във Варшава, полякиня я приема в дома си. Помага на сина на украинката да се запише в нова детска градина, където той започва адаптирането си към живота в Полша. Тогава Христина осъзнава, че да стои в чужд дом и да бездейства, би било пагубно за психиката й. Затова обмисля да стане доброволец на гарата, където да готви за пристигащи бежанци.

„После се опомних и си дадох сметка, че съм лекар. Дойдох в болницата, за да помагам на избягалите жени. Жените са под непрекъснат стрес, чувстват се съсипани“, казва Христина. "Когато се приближа до тях и започна да говоря на украински, това ги успокоява. Казвам им, че тук има помощ. И те се чувстват малко по-добре. Могат да се обърнат към мен, ако не разбират нещо."

Христина е благодарна за щедростта на Варшава, но е изпълнена с гняв към атаките на руския президент Владимир Путин срещу жените и децата на нейната страна.

"Той съзнателно и нарочно бомбардира деца, които не са виновни за нищо. Децата са невинни. Но той го прави съзнателно."

Това, което дава надежда на Христина и на всички лекари в болницата, е раждането на нов живот на фона на войната като Аделина.

По-сложно е за Павлученко, която се бори с всички емоции от това да бъдеш майка и едновременно да свикваш с реалностите на живота като бежанец. Трудно е да си щастлив, казва тя, като раждаш дете на чуждо място. Павлученко се надява един ден да покаже на дъщеря си красивата и спокойна Украйна, каквато си спомня.

Не е сигурна къде ще израсне Аделина и какъв език ще говори. В едно обаче е убедена: Аделина ще узнае как и къде се е появила на този свят.

"Ще й кажем всичко. Тя трябва да знае истината."

 

Полякини осигуряват транспорт за украинки и техните деца