Представете си, че отивате на рожден ден на ваша позната и там се случва нещо напълно необяснимо за вас – в разгара на вечерта към вас се приближава млада жена, която едва познавате, издърпва прекрасната ви нова чанта от ръцете ви, заявявайки, че много й харесва и иска да я поноси. Поне за седмица. И на всичкото отгоре се оказва, че само на вас ситуацията ви се струва абсурдна, а всички останали кимат одобрително и подкрепящо връхлитащата непозната. Може би седмици след този случай ще продължавате с възмущение да мислите за „социално неприемливото“ поведение на тази жена... Нека си представим, че може би нещо подобно преживява вашият мъник, когато трябва да сподели любимата си играчка с друго дете.
Как да приемете с разбиране отказите му да дава играчките си и едновременно с това да му преподадете първите уроци на споделянето? За съвет потърсихме Анастасия Грозева – психолог, преподавател, специалист по ранно детско развитие. Анастасия следва психология във Фрайбург, Германия, и я завъшва в Софийския университет, а по-късно завършва магистратура по психо-артистични практики към Нов български университет. Основател е на Центъра за ранно детско развитие „Дом с крила“ (с акцент върху арт терапията), а напоследък друга нейна професионална цел е да разкрива терапевтичната сила на фотографията. Като преподавател става ръководител на студентския проект за фотография „(Не)видими“ с участници от три уязвими социални групи – деца, лишени от родителска грижа, деца с проблеми в развитието, и възрастни от дом за ветерани на културата и изкуството. Преди да бъде всичко това обаче, Анастасия е майка на две момичета...
Нека си представим как довчера майката е наблюдавала с умиление своето дете на годинка и половина с ангелско изражение да дава на тати и на баба по парченце от ябълката си, но на следващия ден е шокирана от гледката как „нейната кръв и плът“ брани играчката си от детето на нейна близка приятелка с бойни викове и с удари. В такъв момент често в майчиния ум и сърце изникват въпроси от рода на „Къде сбърках?!“ или „Това не е моето дете!“.
В такива моменти майката може да стане агресивна към детето си, неуспявайки да приеме идеята, че би могло да има негативни коментари за него. Тя изпитва емоции, които са свързани с притеснението какъв морален образ ще покаже детето й пред другите. А на първо място то има нужда да бъде разбрано, а не съдено от страна на мама и татко. [[quote:0]] Нека майката не се „разпада“ от негативните прояви на детето си пред останалия свят. Когато малкото дете си играе с играчката, то се затваря в свой свят; ако в този момент някое друго дете дойде и вземе играчката от ръцете му, този акт разрушава света му в конкретния момент. Нека го кажем така – то е като хипнотизирано от играчката си и не може да приеме друга реалност, тази внезапна намеса предизвиква в него силен афект. Освен това в тази ранна възраст децата си играят сами, но не и помежду си, паралелна игра тепърва се появява. Много е индивидуално, но след 2 и половина към 3 годинки вече са способни да играят заедно и да изпитват удовлетворение от това.
Родителите безпричинно се тревожат, че детето им е едно „малко зло“, защото това е съвсем естествен етап в развитието за възрастта между 1 годинка и 2 годинки и половина. В този период мъникът все още не е способен да влезе в обувките на другия; чисто когнитивно още не е достигнал тази зрялост.
Правилна стратегия ли са мерки от рода на „Взимам ти тази играчка, щом не искаш да я даваш“ или „Няма да ходим на пясъчника, ако ще се тръшкаш, че някой ти е взел лопатката“?
Нека се запитаме – ако подхождаме по този наказателен начин, какво ще научи детето за света: че той е едно неприятно място, където трябва да се лишаваш от собствените си “ценности“. [[quote:1]] В тези случаи словото наистина е нашият най-верен съюзник, детето постепенно е въвлечено в езика и, тъй като той е нещо символично, би могъл много да помогне. Първо трябва да се премине през етапа на приемането: „Разбирам те, че не искаш да си даваш играчката на друг.“ Но чрез думи и под формата на игра е добре да преминем към следващия етап – да помогнем на детето да изгради емпатия, да може да види и гледната точка на другия. Тоест да му покажем, че споделянето може да донесе и позитивни емоции.
За да постигнем желания ефект, можем да опитаме да поставим някакво условие, например: „Дай за мъничко играчката и ще си я върнеш обратно...“ или „Дай играчката, защото с еди-кой си сте приятели!“.
Идеята е да си изработим някакъв ритуал – например песничка, която да показва, че споделянето е нещо забавно и хубаво. Театърът също може да помогне, особено за децата на възраст след 2 годинки и половина. Определена конфликтна ситуация може да бъде проиграна от типа: „Дай ми играчката – не, няма да ти я дам“. Подобна сценка се разиграва пред детето, но без родителят да навежда към поуката, без да подсказва за моралната посока. Трябва да оставим детето само да стигне до нея. Може след театъра да проведем разговор: „Как постъпи този герой, как се чувстваше той?“, и мога да потвърдя от практиката си, че детските отговори не закъсняват: „Той не постъпи правилно, защото другият герой страдаше!“. Много им помага, когато нещата не са фокусирани върху самите тях, а върху някаква външна ситуация. Когато заключенията не са им привнесени външно, тогава те с лекота сами стигат до изводите и това води до реална промяна в поведението.
Добре е родителите да подпомогнат детето в способността му да споделя с помощта на негови приятелчета още преди то да е влязло в някаква група, защото в противен случай ще му бъде по-трудно. Защото до този момент то е било в един микросвят заедно със семейството си и най-внезапно се налага бързо да се адаптира в нова „заплашителна“ откъм споделяне на неговите вещи среда...
„Остави ги да се разберат“ – това е друга реплика, която може да се чуе насред конфликтната сценка от родителя на другото дете. Как звучи подобно предложение?
Това ме подсеща за един прекрасен документален филм, който излезе преди няколко години – Babies (2010), който показва четири модела на отглеждане на детето в ранна възраст. Там има един показателен пример с две африкански деца. Те са максимум на 2 годинки – в близост до едното е сложена една смачкана пластмасова бутилка, другото посяга да я вземе и след като неговото приятелче не му позволява, то го ухапва, следва сдърпване и плач. Ето че тук не виждаме намеса от страна на възрастен, там важи законът на по-силния. За разлика от ситуацията, която виждаме, при американското бебе от филма – там всичко е обговорено, обяснено и контролирано от родителите. [[quote:2]] При модела на отглеждане на африканското бебе обаче има една особеност, която в известна степен компенсира липсата на намеса от страна на родителите. Това е фактът, че детето много отрано придобива опита да бъде в група и по-бързо се научава на това споделяне. Ние обаче не живеем в такъв свят, това е спецификата на нашата култура. Затова, когато детето расте с концепцията, че всичко е само за него, че всичко му принадлежи, не е добра идея да го оставим само да преминава и да се справя с трудностите в споделянето, без да има нашата подкрепа.
От гледна точка не на твоя професионален опит, а на майчинския ти „стаж“, как се справяш с проблемите със споделянето между двете ти дъщери, защото предполагам, че такива ситуации не липсват?
Разбира се, че не липсват. Между две сестри неизбежно се пораждат отношения на конкуренция. Има моменти, когато всякакво споделяне става много трудно. В тези случаи помага, ако им възложа някаква обща работа, да вършат нещо заедно – да прострат прането например или да сложат масата за вечеря. Важното е обаче аз, като майка, доколко се фрустрирам от тези конфликтни отношения помежду им.
Има обаче и родители, които не само не се фрустрират, но тайничко се радват и понякога дори явно приветстват, че детето „отстоява себе си“ и не си дава играчката, или изтръгва със сила играчката от ръцете на друго дете. Това според тях е „гаранция“, че детето няма да бъде поставено в позицията на жертвата... [[more]] Действително има родители, които съвсем целенасочено оставят детето да проявява агресивно поведение, да се бие, дори се гордеят с това. В моята практика съм срещала не един такъв случай. Тези родители са водени от убеждението си, че така детето им ще бъде пробивно, че това е знак как някой ден то „ще се оправи в живота“. А в действителност на какво се учи то и какво се случва в бъдеще? Детето няма да може да развие емпатични умения, няма да е способно да вижда друга гледна точка освен своята. На по-късен етап това означава, че не просто няма успешно да се адаптира в група, а че ще се чувства самотно; че няма да може да направи адекватна връзка с останалите и ще се капсулира в свой собствен свят.
И все пак как родителите да намерят баланса и да помогнат на детето да си изгради някакъв защитен механизъм срещу изблици на агресия, които идват отвън, така че да не влиза в ролята на жертва?
Добре е винаги, когато учим детето как да се справя в конфликтни ситуации, да помним, че физическата разправа е преди словото, езикът идва с развитието на личността, по пътя към израстването. Ако съумеем да научим детето да изразява как се чувства, ако може да каже на другия: „Не ми е приятно!“, „Боли ме!“... Ако може да казва гласно и категорично къде са му границите, това ще го имунизира срещу перспективата да се превърне в жертва. Защото жертвата не говори, тя мълчи.
Интервюто взе Сандра Керелезова.
