Всеки ден ставах рано, обличах се много добре (все пак температурите бяха под нулата), взимах няколко долара от майка ми (защото левовете до вечерта нямаше да струват нищо) и тръгвах пеша към Попа (защото София беше блокирана и транспорт нямаше), където се срещах с Надя. Годината е 97-ма, а ние двете бяхме студентки по журналистика в Софийски университет, който, както повечето други висши училища, беше окупиран от протестиращи студенти. После денят протичаше горе-долу така – обикаляхме барикадите, говорихме с хората, пиехме чай с ром и ядяхме сладкиши, които мили буржоазни баби бяха направили за нас, защото след като животът им почти си беше отишъл, те отново виждаха надежда за промяна в наше лице. За тях, както и за всички около нас, беше очевидно – ние, студентите, бяхме олицетворение на надеждата за промяна в тази обрулена не толкова икономически, колкото духовно и морално страна.
После, следобед, отивахме на сборното място за всекидневния студентски протест. Там се събирахме хора от всички софийски вузове, имаше от Икономическия, от Лесотехническия, от ВИТИЗ, от Медицинска академия… Ние, студентите от Журналистиката, много държахме да се отличаваме, може би заради ненакърнената ни още вяра, че можем и трябва да бъдем крепители на обществения морал. Затова си слагахме шапки от вестник на главите. Те през цялото време падаха, но ние си се гордеехме с тях, точно както други колеги носеха гордо отличителни знаци на своите специалности… [[quote:0]]Студентското шествие тръгваше из улиците на София и ние гордо заявявахме своя протест не само срещу проваленото управление на БСП, но и срещу очевидната липса на перспектива за нас, младите хора. Привечер, през Александър Невски нашето многохилядно шествие се сливаше с останалите протестиращи – със синдикатите, със СДС, с обикновените граждани. Ние бяхме там, и всички се гордееха с нас, всички имаха чувството, че ние легитимираме този протест по най-чистия начин – чрез своята младост, чрез своята невинност и своята отговорност пред бъдещето.
Днес, от прозорците на офиса ни виждам знамената, които моите днешни колеги от Софийския са провесили от прозорците му и сърцето ми подскача от радост. След години, в които единствената грижа на младите и прогресивни хора в България беше размера на стипендията и броят на местата в общежитията, сега каузата надраства социалното и битовото, за да се превърне в заявка за лична отговорност пред съдбата на нашата мила родина. Наш ред е, пише на тези знамена. Да, ваш е. Вашето присъствие е важно. Беше важно на площада през лятото, важно е сега в аулите на университета, които сте окупирали. Важно и за нас, студентите от 97-ма, за да знаем, че надежда за бъдещето ни все още има. Благодаря ви.
