Ню Йорк никога не е бил толкова тих и празен. Ето какво написа Роджър Коен – един нюйоркчанин, който, както много други, страда при вида на пустите и самотни улици и си иска града обратно. И не само.
***
Прощавам ти, Ню Йорк. Прощавам ти твоето ръмжене, твоята агресия, твоята суматоха и караници. Прощавам ти Ла Гуардия и лятната воня от несъбрания боклук. Прощавам ти липсата на таксита в дъжда. Прощавам ти измамните локви и кишата на бордюра. Дори ти прощавам The Mets и липсата на места за паркиране, и камионите за доставка, спрели на велоалеите.
Всичко е простено, само се върни: монолозите на бездомните в метрото, влаковете, които никога не идват, влаковете, които спират в средата на тунела, задръстванията, камионите за боклук, блокиращи кръстовищата, шумът от строителните площадки, съскащият дим от капака на шахтите, мудните високи SUV лимузини, бученето на милионите климатици, шофьорите, облегнали се на клаксоните, градският шум, който никога не спира, докато не спря наистина.
Прощавам ти. Прощавам ти сега и завинаги. Как бих могъл някога да завидя на твоето спокойствие, твоята неотстъпчивост, твоето нахалство, твоята наглост, твоя преценяващ поглед, твоето бързане, твоето нетърпение, твоето пренебрежение към социалните привички, когато през цялото време знаех твоята велика тайна, че изключителната амбиция съжителства по твоите улици с емпатията, която всеки нюйоркчанин изпитва към своя съгражданин?
Само се върни и всичко е простено: туристите, шляещи се в театралния квартал, пътищата, изпъстрени с дупки, лудите цени, вечерите, завършващи в 9:30, защото утре е поредният ден в Ню Йорк и има пари за правене, ужасният баскетбол, ресторантите, които имат свободна маса може би чак след няколко месеца, пренаселените тротоари, хората, пристрастени към телефоните си и събиращи се на изхода на метростанцията, твоят начин никога да не отстъпваш, докато не превърнеш всеки един от работниците си в зомби привечер.
Прощавам ти плъховете – да, дори плъховете, ще добавя и хлебарките.
Настъпването на август – простено. Ледените зимни ветрове от Хъдсън и Ийст Ривър – простено. Невъзможността човек да се придвижва в града – простено. Прощавам ти тълпите, лудостта, жестокостта, псувните, оплакващите се клиенти, нетърпеливите търговци и най-неудобните таксита в света.
Прощавам ти салатите от кейл, ресторантите, които продават само овесени ядки, модните тенденции. Прощавам ти уличните проповедници, лицемерните родители, които не спират да говорят за училищата на децата си. Прощавам ти Macy’s през коледния сезон и "Таймс Скуеър" – винаги. Прощавам ти опашките с туристи, тълпите, блокиращи картините в MoMA, натъпканото с хора метро в пиковите часове. Прощавам ти всички задържания на вратите на метрото, пияниците, пикаещи и повръщащи на улицата.
Прощавам ти Penn Station. Прощавам ти пристанищната администрация, да, дори това!
Прощавам ти жестокото разделение на имащи и нямащи.
Прощавам ти автобуса, водещ до такситата в ремонтиращата се LaGuardia и записа, който се опитва да ни убеди, че автобусът е наистина нещо страхотно.
Виж, ще извиня лудостта, че AirTrain JFK започва в Куинс, а не в Манхатън. Прощавам ти полъха на урина в неделя сутрин, счупените стъкла в Сентрал Парк и начинът, по който убеждаваш хората да казват, че „може да имам свободно време следващия месец“ е нормално.
Има и още...
Прощавам ти, че ме подлудяваш понякога, че ме караш да искам да крещя: „Махни ме оттук!“. Прощавам ти всичко без изключение, само ако обещаеш да се появиш отново.
Моля те, не се гордей. Знам, че се заричахме да те изоставим безотговорно. Прости ни, както аз ти прощавам.
Не си представяхме тишината, която можеше да настъпи, сирените, които щяха да запълнят нощта, болните и умиращите, лекарите, работещи в 10-ия кръг на ада, призрачността на затворените магазини, празното небе, отменените събития, пост-апокалиптичните латексови ръкавици, скрити тук и там. Приехме те за даденост.
Да, прости ни, че не възхвалявахме ежедневното чудо, което е Ню Йорк.
Знам, че не ти благодарих достатъчно за онези ясни зимни сутрини, за онази кръчма на West 26th Street, която обичам, за твоята толерантност, за отворените ти обятия, за слънцето, което блести над "Емпайър Стейт Билдинг", за изобилието ти, за New York Noodletown, за тайните ти, които бавно се разкриват, за твоята безкрайност, за твоята дързост, за твоя глас, за музея Met Cloisters, за човечността ти, за остроумието ти, за Кони Айлънд, за водните кули, за безплатния ферибот на Стейтън Айлънд, за самолетите, които се накланят и снижават над града, за да кацнат на LaGuardia или J.F.K. и да те видя, мислейки си, че това е домът, защото ти ме прие така, както никой друг град не успя.
Като нюйоркчанин аз бързах. Забравях. Разбираш това. Моля те прости ми. Моля те, прости ни на всички. Ще нахраня гълъбите. Прощавам ти за всяка една от тези ужасни птици. Просто се върни, ела си обратно, моля те. Знам, че можем да направим сделка.
