Ако има нещо, за което се чувствам съвсем горда като родител, то това е, че показах на дъщеря си истинската свобода. Показах й морето. Показах й гората. Показах й небето. И всичко, свързано с тях.
Беше на две години, когато отказа да спи в палатката, защото искаше дивото ни къмпингуване да е още по-диво, съвсем натурално – да спим под звездите. Така и направихме. Дадоха ни (защото по "тези" места хората си помагат) един голям надуваем матрак и започнахме да спим на открито, топло приютени в спалните си чували. Тогава тя спонтанно каза:
"Лека нощ, звездички!"
Това се превърна в нашия вечерен ритуал – да пожелаваме лека нощ на Вселената. Сутрин ставахме, аз разравях жарта от снощния огън на плажа, тя ми помагаше да събера съчки и сварявах кафе за големите и яйца за всички деца. Някоя друга майка пък правеше макарони, трети им подаваше препечени филии със сирене и така всички заедно започвахме деня си без напрежение и без детски хленч.
Да, там имаше много деца, но те изненадващо (за външните лица е изненадващо, ние си знаехме) не правеха сцени, не се сърдеха за маловажни неща, не мрънкаха да ги водим по магазини и атракциони, не се караха помежду си и не си дърпаха играчките, защото навсякъде витаеше усещането, че "всички сме едно", тъй като без значение, че сме дошли поотделно – заедно сме.
Едно полуголо общество, което уважава природата и черпи с отворени шепи от благата й.
Когато беше на три години тя вече знаеше какво се изхвърля в боклука и какво става за горене. От локума например взимаше картонената кутия и я слагаше до дървата за огнището, където държахме разпалките, а найлоновата опаковка хвърляше в боклука. Знаеше с колко усилия качваме чувалите с боклук до паркинга, откъдето ги откарвахме към контейнерите. Знаеше и къде се намира компостът за органичните отпадъци и с интерес е наблюдавала костенурката, която редовно идваше да похапва там.
Дъщеря ми се научи да се храни по-бързо, защото иначе мухите ще й нападнат храната. Това беше урок, който в София никога не успявах да преподам (не за мухите, а за това как няма нужда обядът да се проточва горе-долу до вечерята и да включва игра, катерене и пак игра). Научи се, че когато отиваме до магазина, ние питаме и останалите какво искат, защото ежедневно си правехме подобни услуги. Научи, че ресурсите се делят и споделят.
Научи, че чистата радост от слънцето, вълните, златния пясък, лекия ветрец, шумоленето на листата, прелитащите птички и лунната пътека са нещо лично и красиво, което няма отношение към материалните неща. Прие, че комари има и те хапят. Научи се да катери стръмни пътеки, да не се страхува от тъмното, но въпреки това да си носи винаги челник, да пуска хвърчило и да рисува върху камъни.
Първия път, когато се спусна сама по един хълм първо ме потърси с поглед, но после реши, че може да се справи и сама, защото по-големите деца вече бяха слезли. Сети се, че съм й казвала, че когато е трудно, може да слиза и "по дупе" – направи го. На най-стръмното тя се обърна по корем и все пак успя! Бях неописуемо горда, тя – също.
На друга пътека я видях как се хваща за стебла и корени, но все пак стига до желания връх.
Детето ми се развиваше пред очите на всички ни по възможно най-естествения начин. Идваше с нас за хума до скалата, мажеше се цялата с нея и беше чиста, боса и щастлива. Без смущения започна да говори абсолютно с всички – възрастни и деца. Общуването там беше толкова ценно, че в един момент я видях как има своите си отношения с моите приятели, а с децата бяха страхотна банда, в рамките на която малките се учеха от големите, а големите развиваха още повече чувството си на отговорност, а и имаха една желязна публика, която ги обожаваше.
Там за първи път тя чу цигулка, гайда, диджериду. Яхна смело едно джембе и започна да свири своя самодивски химн. Използва различни техники за рисуване. Наблюдава огнено шоу, жонглиране, тренировки по карате. Яде току-що уловени миди, приготвени на огъня със салвия, която набрахме от гората.
Видя няколко пъти змия и разбра, че този живот не е, за да се страхуваш.
Видя и диви прасета. Още разказва как една нощ не сме били подсигурили храната и прасетата са ни я изяли. После се научихме да качваме всичко по дърветата, със сложна система от дървени щайги и въжета, защото всеки ресурс е важен, особено когато няма магазин, ресторант или бургери наоколо.
Когато се връщахме в града, всеки път беше трудно да свикне да носи чорапи и обувки. Да бъде "в сграда", да не седи по земята. Очакваше все още всички хора да сме сплотени и загрижени един за друг.
Усмихваше се на непознатите и им казваше "Здравей!", защото така правим Там.
Веднъж дори каза на един мъж, с когото се разминавахме на пешеходна пътека: "Отиваме за мляко и хляб". Тогава ми се наложи да обясня, че в големия град на никого не му пука къде отиваме и какво ще правим, а и няма как да донесем мляко и хляб за всички.
Има и още...
Това лято дъщеря ми ще навърши 5 години, а на мен ми предстоят много по-тежки за обясняване неща. Ще трябва да й кажа, че всичко това, което ни се е случвало досега, вече е незаконно. Че едни хора са решили, че точно ние, които ценим всяка ласка на природата и се грижим да я пазим, а и да възпитаме другите хора също да го правят, сме много по-лоши от онези, които строят хотели и подпорни стени и бетонират Черноморието.
Проектонаредбата за къмпингуване на практика забранява къмпингуването.
Дали ще го наричаме диво или свободно – няма значение, важното е, че ще бъде незаконно. Новата наредба за къмпингуването цели забрана на свободното извършване на тази дейност. Правилата за разпъване на палатка налагат повече ограничения, отколкото да дават свобода и да покриват понятието "диво".
С проекта на наредбата се въвеждат изисквания за почивка извън регламентираните къмпинги, които са абсурдно строги. Адвокат Дончо Бораджиев от сдружението "Да запазим Корал" обясни пред БНР именно това:
"Тази наредба въвежда много по-строги изисквания за отредените места извън къмпингите, отколкото за къмпингите. Единствено – че не трябва да си регистрирате мястото, но трябва разрешение от горските, трябва разрешение от екоминистъра, трябва разрешение от куп институции. Ние ще правим по-строго регламентирани НЕкъмпънги."
"Пак се говори за бариери, огради, за специални места, за отговорници, за нотариална заверка на подписи…"
"Тая наредба, ако мине, това означава национални протести от всички къмпингуващи, защото на нас ни става ясно, че това е началото на края на къмпингуването", категоричен бе Бораджиев.
Всъщност рискът свободното къмпингуване да се категоризира като незаконно не е от вчера. Сагата с регулирането на дивото къмпингуване започна още през 2019 г., по времето на кабинета "Борисов 3", когато покрай уж благородната цел – опазване на дюните, от Министерство на туризма внесоха проект за глоба при поставяне на хавлия. В последствие от "Обединени патриоти" предложиха разрешаване на строителството около природните образувания, при условие, че те се съхраняват. Предложиха също палатките да бъдат определени като незаконни.
В крайна сметка, по идея на зам.-председателят на ВМРО Искрен Веселинов се реши да има законова регламентация на дивото къмпингуване, като то да бъде разрешено само на специално обособени места. И ако това на теория звучи правилно, вижте каква "практика" е заложена в наредбата, за да отседнете на палатка край морето, нашето море:
1. Внася се заявление в общината
2. Предоставя се документ за собственост на терена
3. Съгласие от собственика и/или договор за наем
4. Скица от кадастралната карта
5. Ситуационен план на имота, където ще се разполагат
6. Правила за ползване на мястото
7. Становище от пожарната
8. Становище и от здравните власти.
9. Писмо или решение от екоинспекцията
Заложено е и изискване за осигурена охрана, химически тоалетни, паркинг и изобщо – нищо общо с реалния начин, по който се случват тези неща. Палатки няма да може да бъдат разпъвани в границите на резервати, природни забележителности, поддържани резервати и защитени местности.
Но пък поставянето (строенето) на уж преместваеми обекти в тях продължава.
"Ако има нещо диво, то това е дивашкото застрояване на морето", коментира Васо Гюров в студиото на на bTV. Много добре казано. Това и ще остане след нас. Явно. Едни тромави хотели, лъскави ресторанти и съоръжения, чиято цел е печелене на пари, а децата ни дори няма да подозират, че на 5 метра навътре в гората расте най-подходящата подправка за миди. Или че това растение на линията с пясъка всъщност е смрадлика и ще им помогне, когато ги боли зъбче.
Горките ни деца.
Решава се бъдещето на Карадере
