Общество

Зад "възпитателния шамар" стои болно общество

Говорим всъщност за дълбоко заболели междуличностни отношения.

Зад "възпитателния шамар" стои болно общество

Искам за момент да си представиш, че си малка и безпомощна.  За всичко, от което се нуждаеш, зависиш от двама души, които за теб са целият свят. Те те хранят и обличат, към тях се обръщаш, когато те е страх, те задават границите на всичко сигурно и познато. Сега си представи, че тези двама души настояват, че винаги са прави – по-добре от теб знаят дали ти е студено или топло, дали имаш основание да си тъжна, изнервена или уплашена, дали имаш право на “капризи” какво да облечеш, какво да ядеш и на кого да дадеш прегръдка.

И когато направиш нещо, което не трябва, не знаеш какво ще последва. Дали ще ти крещят? Дали ще те ударят?

“Е, хайде сега, чак пък толкова”, ще си кажеш, скептична. Може би вече дори се чудиш дали да дочетеш този текст. Може би се съмняваш, че децата изпитват чак такива емоции – страх, несигурност, трудност да примирят образа на родителя, който ги обича и се грижи за тях, с този на родителя, който ги “шамаросва”. 

Противно на съвременните тенденции в психологията, за които детето е малка личност, която да бъде доизградена с много търпение и внимание, в България като че ли още се шири схващането, че децата са нещо средно между компютър, който да бъде програмиран, и зверче, което да бъде дресирано.

Всяко твърдение, че родителството е умение като всички други умения, което следва да бъде развивано, се отхвърля като “западна пропаганда” – вие нас ли ще ни учите?!

Очевидно наглостта на норвежците е преляла всякакви чаши… 

Няма да лъжа, много ми е болно понякога. Когато миналата година държавата ни отхвърли конвенцията за превенция на насилието над жени и момичета, бях бясна, отчаяна, разочарована. Мятах дрехи в куфара и си обещавах, че повече няма да отделя една минута от времето си да се терзая за “тая забравена от Бога държава”. Обаче не мога.  Не е толкова лесно да спре да ти пука за мястото, където си отраснала,

    Има още... 


за хората, които са ти близки, за една държава, която в цялата си абстрактност, всъщност е дом, където ти се иска да останеш. И въпреки всичко, въпреки горчивината, потрошените нерви, вкочанените ръце по протести, ти се ще да се гордееш с нея. Поне малко. Поне за някои неща.

Вероятно би било прибързано и некоректно да реша, че всички, които са против Стратегията за детето, си бият и тормозят децата. И да, аз нямам деца и все пак не знам какво е да си на ръба на силите си след дни недоспиване, да не си имала повече от 15 минути за себе си през последната седмица и да се чувстваш безсилна да въдвориш ред. Не знам какво бих могла да направя в такива моменти, в които ми се плаче от яд и се чувствам пренебрегната и нечута. Не знам дали не бих избрала в усещането си за безизходност, да прибегна към бързото решение. Към “възпитателния шамар”.  Не знам и това сигурно е достатъчно да си кажеш: “Ще дойдеш и ти на моята и ще те видим тогава!”. Какво съм седнала тук да теоретизирам – то, на теория всеки може. Знам обаче друго.

Знам, че през 2018 г., когато отказахме да ратифицираме Истанбулската конвенция, в България бяха убити 35 жени от настоящ или бивш партньор. 

Знам, че през март правозащитните организации излязоха със статистика, според която само 38% от хората са склонни да помогнат на нападната гей двойка, а според Българския хелзински комитет през изминалата година състоянието на човешките права се е влошило по редица показатели. 

Плаша се. Плаша се не толкова от масовата истерия, която целенасочено се създава и също така целенасочено се управлява. Плаша се от разпадането на социалната тъкан, на връзките на емпатия, които ни свързват едни с други и които гарантират съжителството ни в това общество. Защото по силата на обществения договор, без който нямаме държава, нямаме порядък, нямаме нищо друго, освен закона на джунглата, именно така стоят нещата – аз браня твоята свобода, ти браниш моята.

Ама какво общо има това със Стратегията за детето?”,  ще попиташ. И да,  както казах, не мога да твърдя, че всеки, който я отхвърля, си бие детето или дори одобрява подобни “възпитателни” методи. Но достатъчно родители го правят. Достатъчно, за да ме е страх не само за поколението, което ще ни наследи, но и за това, което в момента решава живота ни. Защото, когато емпатията към най-беззащитните я няма – къде отиват моите права?

Ако не можеш на собственото си дете да погледнеш като на личност, която заслужава да се държиш към нея с уважение, то какво ми гарантира, че гледаш така на другите членове на това общество? 

Понеже как възпитаваме децата си наистина се свежда до това: дали ги имаме за личности. Дали ги уважаваме. Дали разбираме, че те са способни на същите комплексни емоции като нас. Дали вярваме, че имат право на своите граници, предпочитания и мнение. Дали си даваме сметка, че нуждите им не се изчерпват с това да бъдат приспани и нахранени. Или ги възприемаме като кученца, които да бъдат подобаващо дресирани… с каквито методи са ни на разположение.

Проблемът, който разкрива Стратегията за детето, надхвърля инцидентния родителски шамар. За съжаление, не мога да си спестя огорчението от мисълта, че както и преди една година, говорим всъщност за дълбоко заболели междуличностни отношения. И за произвола, който си позволяваме във връзките си - с децата, с партньорите си… и с останалите хора, с които уж правим едно общество.  

 

Вместо Истанбулска конвенция...

https://momichetata.com/zaedno-sreshtu-nasilieto/vmesto-istanbulska-konventsiya